22

Този път чистотата им ще е за мен!

И силата им – животворната и бистрата.

 

Първо пускам дълбокия Пеней...

Нека отмие тежките мълчания и пропастите –

пресъхнаха ми корените в лавър да се превъплътявам!

И сдъвкването на хастара ми при преобръщането

(тезейските усилия довлякоха не обич, а дъждове от камъни)

на собствената индивидуалност...

Докъде ще плащам откупуването си?

Гърчавите вещомански напъни не се наситиха,

докато елегантно, фино ми прехвърляха тонове вини.

И рекети, рекети... Хладнокръвно, със ‘самурайско’ търпение.

Моята експлозивна кръв подобни игри винаги губи...

И тази амнезия! Мътна, мазна, черна – като мазут, неблагодарност.

‘Колко мъдро, колко подло паметта си всеки вкамени!’

Но поне са искрени...

 

А сега отприщвам водите на любвеобилния Алфей...

Ах, какви преливащо-убийствени чувства!

Достоен ешафод на собствената ми бездънна чувственост.

И курбаните ми. Как изобщо нямаха край...

И даровете. О, как ухае на прегоряло от изпечените ми Влъхви!

И лъжите... Колко сквернословия!

(Да не съм попитала, да е било насила, а пък то…)

И изборът ни се нарича точно избор, защото е избран отвътре,

както и да вярваш на скопени клетви под заместителски покров.

Що за ирония! Да си обществен адвокат на личните си екзекуции...

Животът – хляб и зрелища. И задължително невинни едни!

Публичното Аутодафе на прогизналите ми салфетки,

намачкани добавъчно под лъчите на прожектори,

за да си омесят със стиховете ми обредната погача –

прехвърлени бяха всички гранични граници...

Господ се наложи да закрие очи –

не е по силите на Темида...

 

Боже, каква прогнила гнилоч, кал се изля,

а с тях и моята (на същите) преогледална същност...

Къде и как съм ги побрала?

Оставям прецедения и златоносен пясък,

добре измит от скудоумен тор, който всъщност го създаде.

Парадокси! И така...

На тези всички казвам – Sayonara!

Отварям се за следващите...

Не, не, не успяха да ме направят циник.

И пак ще вярвам. Пак, пак, пак!

Истинските нямат право на лишения. Те го заслужават.

 

---

 

11.09.

 

Хрущят, хрущят, хрущат... Разпадат се!

Темели след темели...

Плачът на ронещ се бетон

и писъкът на счупено желязо

хармонично се преливат в натрошеното стъкло.

И после – взрив след взрив!

До дупка!

Дълбоките, най-най-дълбоките пилоти –

да издържат най-великолепни земетресения

(забити в сърцевината на земята)

корозират от прогизналите фалшове.

Кикотят се замазваните до момента язви,

зейват течовете, бликва смрад.

Поклонете си!

Защото глиненият колос рухва…

 

Когато успях да разсъждавам, забелязах датата.

Казват, случайности няма...

От всички посоки залпове. От раз!

Може би така е трябвало.

Взривиха всичките ми кули.

Не знам защо, не знам, но... Грях им е. А аз...

Ще разчистя бавничко отломките

и ще достигна калена, силна почва.

Без примеси на кал, нездрав чакъл и сволоч.

Основа, а не плаващ пясъчник.

И мисля - страшно е, ужасно е! Но...

Не желая да съм вътре, в съвестта на терористите.

Как се гради живот след причинено пепелище?

Страшно ми е, страшно! Но...

Отвътре ми е чисто.

Защото не предадох. И останах.

Останах там.

Останах чиста.

 

---

 

Кураре

 

Твърдят, че е най-ефикасната.

Избор за познавачи...

Най-доброто качество. Елитна селекция!

Действието й зависело от пропорциите –

крила от прилепи; жаби;

опашки на змии;

големи космати паяци...

И най-отровната риба Таборино.

Било същинско изкуство приготовлението,

дадено с доверие в ръцете на избрани.

Камикадзета.

Защото ако са кадърни,

(а за да са предпочетени, обикновено са)

издъхват само от изпаренията.

Дали е доброкачествена, тестът е елементарен –

приближават я до кръвта на отворена рана.

Ако тя веднага спре да тече, това е знак –

перфектна е. Става!

Трайни, доброкачествени следователно са съставките...

Да, арорите са били умно и храбро племе.

Не случайно с нея мажели стрелите си –

понякога не е достатъчно да убиеш,

хубаво е да наблюдаваш мъките,

докато тя доброкачествено парализира.

...Споменават единствено името ти.

Пулсът от самосебе си спира.

 

---

 

Паст

 

                      Is there anybody listening? 
                  Is there anyone that sees what’s going on? 
                  Read between the lines, criticize the words they’re selling

 

Щастие е да опишеш съвършеното за момента нещастие.

Да го нарисуваш с подхождащите му

грозно-сурово-повръщащи от болка думи,

макар едва ли точно толкова сурово-кървави,

колкото е цвета

на собствените ти вътрешности.

И си повтаряш както на болно дете -

ще мине, ще мине, ще мине!

Ето, вече е по-добре...

Имам нужда от опитомяване!

Взаимно.

 

---

 

Йода

 

Наистина се случва, да.

Клепват често омърлушено ушичките...

След челен удар с камион

себе си ли от асфалта да събираш,

(гравитирани надеждички с бай-пас)

или да инхалираш обич някому –

навъпреки на чувството ‘не знам’,

или да се самоубедиш, че наистина си нужен?

И е трудно да си търпеливо-мълчалив,

когато вътре грозничко бушува

прериен, неограничен от нищичко, пожар...

Всъщност, щом дотук се справихме,

то наистина, наистина аз знам.

И ще се случи и за мен да прочета:

Тя е щастлива!

И аз наистина ще съм.

 

 

---

 

Черно

 

              На Слав

 

             Пиронът, който стърчи над останалите, получава удар с чук.
             Японска поговорка

 

Мъчно. Просто мъчно... Така ми беше.

Познаваш ли чувството?

Съвършено чисто,

пречистващо.

‘Много хора, малко човеци!’

беше ми казал преди време един Човек.

Шуптят, шуптят в душата пролуки...

От вътрешните опущения, греховно зейнали –

каньоните на грозновати псевдобитки;

и от откровената, натирваща омраза;

и от слузта на торните, охранили се червеи...

Като подпухнала мазилка се изронват

(докога?)

пласт след пласт бълвоч.

Милост нямат житейските корозии…

А може би така и трябва –

да си поолющим паяжините,

(не само там – отвън, но и отвътре)

за да остане точната светая светих...

И нека те пази онова, което ще те опази, ‘копеле гадно’.

И нека е Амин!

 

---

 

Domine!

 

       “Oh, going down, going down…Stumbling, falling, hurting
        I gotta rise up from my knees time, time and again.
        Crawiling, flying, trying - I’m just a simple man!
        Shades of grey…
        Dreaming, hoping, dying time, time and again…”

 

Така ни се подиграва животът –

тънко, ехидничко.

Присмиват ни се ценностите му…

Поставя ни на място сърцето,

и е дяволски, до последно заслужено!

" Ти ли бе, кукло, ще ми кажеш с какво можеш или не?

Колко очарователно...

Ще те накарам да падаш, и падаш - на колене!,

пред чувствата, пред себе си; пред безволевието.

Ще те накарам да просиш, и просиш, и просиш! -

за капка слънце, за пролука светлина;

ще те накарам да проумяваш – непрекъснато!,

колко глупави сте хората. Вие сте съвършени идиоти...

Моли се единствено да не е късно.

А ти ми се озъбвай пак. Чудесно го умееш.

Хайде, давай! В твой стил – нахъсено и дръзко!

Отива ти. И е романтично...

Между впрочем, имаш ли ресурси за керамика?

О, нямаш? Съжалявам!

Да беше си пазила естествените..."

И е толкова, толкова излишно –

затова спрете, моля!

Тези, които не ме разчитате...

Ако нямате сила за прегръдка,

не си слагайте и този грях.

Ние прекрасно се самонаказваме –

изключваме със брутален жест

източника си на кислород.

Насилствено-решена, грозна евтаназия...

 

---

 

Защото...

 

Тогава от болката Земята се присви.

И тръгнаха водопадите нагоре...

Спряха да дишат и дърветата,

вулканите стиснаха за гърлото клокочещата лава.

Почерняло от жежкост, ридаеше единствено небето –

самоубийствено дързък крематориум

на скопени, жалки опити за освободена воля.

Тогава те проклех...

 

Проклех те!

Със всяка капка от изкорубените зеници;

със всяко неразсъмнало утро;

със всеки неиздишан дъх на диафрагмата.

Проклех те...

 

Проклех те – със една единствена карма,

но до гроб те проклех!

Да ти липсвам неистово, лудо, отчаяно!

Да ти липсвам, липсвам, липсвам!

Точно толкова, колкото ти на мен...

 

---

 

Constantia

 

Моят дом е точно там...

 

Съдържа се в захвърлените твои дрехи,

които винаги обличам, докато те няма;

и в предизвиканите искрени усмивки

във ъгъла на устните ти, загрубели от умора;

и в тежестта на необходимото за теб мълчание;

(стъклата обикновено чупя с гола кожа)

и в думите, единствено за мен запазени;

и във вътрешните рани с пробойни от пирони;

и в ужасно трудните, неистови моменти,

но и в тях били сме заедно!

 

Моят дом...

Наднича от ръцете, с които ме прегръщаш;

и от нееднократното сбогуване;

и от липсата, от жаждата ми на пустинник

за теб и твоето присъствие;

и от всяка нота, в която избухва същността ти;

и от удоволствието да живея със мечтите - твоите;

и от всяка твоя фибра;

и от тупкащите капиляри

на побелелите от болка слепоочия;

и там - под слънчевия сплит,

в пулсиращата вена от желание...

 

Моят дом е точно там -

в поредната хотелска стая;

определено е и до камината!;

и в срещите ти с непознати;

и по пътя, графиран с изтощение;

и на всеки труден запис;

и в миговете със децата ти;

и на мъжките ти сбирки;

и където, и с когото...

Ти си единственото му условие.

 

Моят дом...

Моят дом е точно там,

където е сърцето ми

и ако не си го следвам,

(а следователно и теб)

трябваше да си разбрал -

аз ще съм... бездомна.

 

---

 

Реминисценция

 

                На Събина

 

Обикновено истинското иска

да го погледнеш само зад очите

и да прелее на момента – прямо,

искрено!,

във кръмно-оцветена кръвна група.

И бебешкото, старо одеялце

невинно топли, премръзнало, крачетата

и смислено, нестранно се преплита

със Fuckin’ Metal!

Разчленява сетивата ни...

Последната ни глътчица коняк

на атоми от светлина си поделихме,

със молекула ярка свобода,

изригваща в посока вътре...

 

---

 

Равноденствие

 

          ‘Илюзията ще ме погребе.
           Не поемай риска...’

 

И е несправедливо, сякаш незаслужено –

(изобщо не се наложи да искам)

толкова мъничко дадох,

а получих изневиделица всичко...

И няма сълзи, и няма разбиване,

и е така, по човешки просто –

какъвто е живота. Топличък...

И не е голяма любов, и няма битки,

но пък много, много сила – за другия.

И няма драми (важна е личността ти),

има само желание (дори утре да си тръгнеш).

И ми е непривично светло, спокойно –

изобщо не съм свикнала.

И не го мисля, а си мислех –

и така можело.

И така можело...

Да те искат.

 

---

 

Любвеобилие

 

            на всички мъже

 

Развихрило се, необуздано зло -

все на нас, видите ли, приличало.

Да се влачим неугледни до гроб

със вините си непречистени...

Всяка искана ласка омраза била,

(без умора да доказваме ние чувства)

но пък увереността ни - суетен порок.

Иди после отново обичай...

 

Какво, всъщност... Имате здрави крака.

Правеното добро го премачкайте,

топлината обмисляйте - без сетива,

(та слабостта ни към вас няма граници)

а нужното ни себеуважение - личен морал,

низгвернете като предателство.

За десерт - силен, звучен шамар!

Позволили сме си да желаем децата ви...

 

---

         Rainy Official Homepage

Copyright © 2004 - 2008 Rainy

All rights reserved.