Катран

 

Усещането да си тумор е особено красиво.

Една излишна за света топка емоции,

с непрактични местастази.

С някакви си погрешни възприятия -

за живота, за всичко наоколо,

но пък лекари, с подготвен кочан рецепти, дал Господ...

 

Като оня добър и преуспял мой приятел,

който небрежно подмина цената на лекарствата ми,

но пък задълбочено ги сравни

с изконни, философски въпроси и теории,

и после месец време забрави изобщо да попита как съм...

Или пък любимите ми нелюбими,

арогантно усмихнати колко винаги не успявам.

Или случайно спомнили си съществуването ми свалячи,

виждащи в мен единствено парчета апетитна плът,

а пък аз, видите ли, имам и чувства.

И още, още, още... Един безкраен, наказателен парад,

за морално, грубо, брутално назидание

относно лудостите на личния ми свят.

 

Благословени да са единиците,

които имат имунитет срещу рецидивите ми,

пропълзяли след болезнено извоювана ремисия

и не позволяват да се счупя...

Проблемът е, че тогава се намразвам. Истински.

Защото животът умело държи да ми докаже,

че трябва да съм цинична кучка.

Защото всичко е кръв, пари и сперма.

И аз започвам да го искам.

Защото явно така ще съм добре. И така трябва.

И се чувствам зле, зле, зле. Разпадам се...

Защото не мога да съм такава.

 

---

 

PreMemorium

 

Тогава ще мирясат и палачите...

Тогава вече ще мога и да си простя

за ужасната търпяна необичаност.

Тогава и ще погреба мечтите си,

но не по-рано, не по-рано!

Тогава може за последно да заплачете...

Тогава и ще си простя евентуално

глупавата вярност и безсмислено доверие.

Тогава ще приема колко ли съм била смешна

относно нечовешки възприеманите откази -

с усмивка на добро момиче.

Тогава можете да сложите черта, да ме забравите,

(цветето във мраморната вазичка ще е излишно)

докато правите любов с поредното си гадже.

Тогава ще е възможно всичкото това.

Но дотогава...

Дотогава ще съм залепено камъче в обувката -

за когото чувствам, за когото трябва.

Дотогава ще съм упоритото,

макар и дръгнесто магаре.

Дотогава все ще дърпам за ръкавчето

и няма да се махна. Няма, няма...

 

---

 

Полифония

 

       Peace distrurbed, I’m hustler
       Rules are fair, I’m rumbler
      Death caused by electrocution 
      (in the house of pain) – I’m a bad madman

 

Бяло, ослепително бяло! Кожата залепва от студ.

Бездната се смее ехидничко, потропва нетърпеливо,

наднича изпод черния му ямурлук...

(Защо?)

Пясъчна буря, дошла от нищото.

Завихря го и изсипва в средата на есенна гора. Забавен каданс...

Голи кестени. Цялото им облекло – на земята, зарива глезените му.

Навежда се, потапя длани. Шепа листа.

Кафяви...Топло кафяви. Изронват се между пръстите. И празно...

(Хубав ли е животът така?)

Стисва го в юмрук. Жилите се опъват, до скъсване!

Една струйка започва да се процежда, сълзи...

Капките превръщат меката охра в ръждиво - кърваво.

Очите стават океан. Черен океан. Черен и спокоен.

Отразяват се в мътния, изкорубено-вътрешен кладенец.

А там - млечно сиво. Разбъркан коктейл. Гледат го различни зеници.

Собствените му, и сенките на образи преливат...

(Няма посегателство върху личните ‘вещи’.)

Първите правят любов. Диво, страстно, неистово. Култово.

Извиват се. Изригват. Заедно. Чуваш виковете им на удоволствие...

И онези барабани – убийствен ритъм!

Разтопяват се във следващите образи. Едно тичащо дете...

Ръцете му се опитват да го стигнат, а то се обръща и го вика, вика, вика!

Преливат в тяло на мъж. Лицето – заровено в земята. Пръстите ровят в пръстта.

(Липсва напрежение от мълчаливи упреци.)

Не, оказва се бряг! Пясък... Изтича и той.

Небето се надвесва, цялото в петна. Оперение на паун.

И едно ‘око’ сред тях, статично. Гледа го.

Бавно го забулва воалът. Плътно, като понтон на газова камера.

Миг преди да го покрие, изсипалият се порой го събужда.

Очите, изненадани, се взират неразбиращо в ръката, в собствената рана.

Във конвулсия, като полята с киселина, кожата около нея се сбръчква.

(Страшно e, нали?)

Порите стават по-ярки, черният ирис пурпурно-черен.

Косата – прогизнала, чертите на лицето – изографисани.

Няма сълзи, а всичко е мокро...

Тръгва напред, без указана посока. Само движение.

И стъпала, които потъват във влажните листа. Вадичките бълбукат под тях.

‘Окото’ запълзява нагоре, по бедрата му. И съзира ръката. Отпусната.

(Вече е утро, добро да е! Нека и деня, и вечерта, любов моя.)

Няма спазъм. Само чакаща. Отворена. Само това.

С петънца засъхнала кръв по нея…

 

---

  

En garde!

 

Усмихвам се... И не с ирония,

а с искрена и светла благодарност.

Пристрастяване? Едва ли. В суша ни е дар.

‘Осъденият на смърт Ви поздравява!’

Не, нямам намерение да вдигам мизата, да трупам ‘пода’,

или самовлюбено, с апломб да се надцаквам.

Не се боя. Допускала съм вкарване на договор –

по-точно точно със тринадесетте ‘зли’,

в голям шлем (анонсиран!),

и то със печеливши във ръката си взятки...

Но да откраднеш някому душата е привилегия,

тя не може да е скалп, придатък на колани,

и трябва да се брани – като последно зрънце в силоза!

Гладът на никой после не прощава,

а заплахите за притежанието й са бумеранг –

гладиаторът във тази битка е и Цезар...

Всъщност търсенето ‘проба-грешка’ не ми е по вкуса –

нагарча ми да отварям мида след мида

в издирване на нея точно, перлата.

(Ще се затлача от натрупани токсини...)

Предпочитам синьо сирене със Каберне;

и топлото от дънера в камина;

и да не матирам язвително и грозно с пешката,

а красиво да я изведа до Дама.

А, да, пропуснах. Не харесвам стерилността –

самата аз съм неподредена, но...

Държа на кристално-чистите чаршафи.

Без петна. Каприз...

И безогледно, силно да ме пазят.

 

---

 

Папирус

 

         Неизпратена картичка за един Рожден Ден

 

...Днес е свети Валентин.

Утре отново ще ти го честитя. И вдругиден също.

Не желая като теб да изричам ‘винаги’ (и ‘никога’ също). Не обичам.

Товарят ме! А и нали аз ти ги показвам непрекъснато...

Всъщност така съм писала, и пиша нашето летоброене.

Днес. И всеки ден, и всяка секунда. На глас, и мълчаливо -

във всеки (къде благословен, къде не толкова) момент.

Толкова е хубава усмивката ти днес. И ти също.

За колко други усещането е идентично, как смяташ?

Толкова си прекрасен! За мен. Нямаш идея какво ми е чувството.

…Днес цял ескадрон кавалеристи са във мозъка ми,

и всеки един от тях на различна полоса. Защото...

Как да обясня на целия мислещ доброто ми свят,

включително и на твоята същност,

че няма как да отрежем чувството на щастие -

като опашка на гущер, която ще се самовъзстанови...

…Днес кръвта ми изтече - прегризана артерия, а ти дори и не разбра.

Нормално. Търпеливото мълчание се превърна във моя природа,

защото ще хукнеш отново да ме спасяваш от себе си.

Не, че не го правиш и без конкретен повод, и гориш всеки мост,

който не се уморих да ти хвърлям, и хвърлям, и хвърлям...

Кога ще започнеш да държиш на мен - като жена?

Така, както аз на теб. Нямам предвид само на думи...

Та ти си пекъл на същия брутален огън, но не съм те оставяла сам,

а за разстрелващи фрази, безапелационни сбогувания? Забрави!

Самият ти си твърдял, че критерий са действията -

за каквото, или когото и да говорим.

…Днес поредните демони ме завладяват (както непрекъснато и теб) -

играят самодивско хоро вътрешните ми неопрощения.

Защото не е имагинерно, теоретично понятие обичта. Наистина не е.

За личния ти живот нямам право да се интересувам? И лъжи, лъжи…

Не, това не може, и не бива, и не се побира в рамките на обичното,

дори за луд като теб. И ти, разбира се, в отговор отново си тръгваш.

…Днес си мисля - като Форест Гъмп съм. Знам какво е любовта.

Достатъчно наивен, глупав, но пък крайно всеотдаен, обичлив,

само където не мога без (твоята) посока да съм осмислена и жива.

Обелено дърво съм. Липсваш ми. Днес. Вчера. Утре ми липсваш.

И пълноводно небе, а под него липсва и трошичка материк. Земя...

Твърдят - в нас е вътрешната сила. Какво смешно (себе)дефиниране!

Прати им много здраве от една съвсем, съвсем обикновена жена.

…Днес поредно проумях колко са верни написаните ми стихове -

от теб не искам, и не мога да си ида. Нищо, че се оттеглих. Трябваше...

Какво ли още трябва да (не) направиш, кажеш или премълчиш,

за да ме изхвърлиш (не говоря за спомен) от живота си?

Боя се, нищо. Нищичко. Господ да ми е на помощ!

…Днес отново съм с теб, без значение в момента с коя си.

И вчера бях. И утре също. И после отново пак (а ти пак ме убиваш).

Настоявам разумните - нищо, че ще са прави, да замълчат!

И затова днес ще те помоля да погледнеш началото на свитъка,

а после и края му. Успяваш ли да ги видиш?

И може би (надявам се) ще почувстваш някога - не се и пазаря кога,

че останалите твои рула са били само парченца хартия...

 

---

 

Ах!

 

Добре, нека е само секс! Чувствено-брутален.

Мога го. Определено. И го искам.

Защото в мен има безкрайна, дива, тъмна страст...

И после?

А ти бъди нахъсен. Куче-вълк! И Сатана. (Ех, колко прозаично.)

Кефиш се да си такъв. Знаеш начина.

Можеш да ме доведеш до оргазъм. Не един.

И още, и още, и още...

Би могъл да ме имаш. Ще ти е хубаво.

И на мен. Определено.

А после...

Можеш да пишеш след това за мен. Ще ти е хубаво.

Може би и на мен. Зависи.

И после?

Само едно-единствено (може би) не знаеш как.

Да бъдеш НеБуковски.

Опитай. Ах, трудно ти е?! И не можеш...

Тогава не се питай защо ме нямаш.

Защото после...

 

---

 

Heart

 

Ако е пълно, пълно - до преливане!,

и няма и една прашинка място,

различни, други (за живота му) очаквания

са със присъдата: ‘Напразно!’.

И там, в дълбоко на ириса,

и в капиляра на предсърдието

несекващо-очакващ плаче смисъла

на личното му съществуване...

 

---

 

Обезкостено

 

Донесоха го ветровете на съдбата

и се превърна за живота ми във алфа.

Дефинира безпроблемно и омегата.

Създаде нова азбука на сетивата -

най-чистатата, и светла! И индигова...

Ад и рай - във една плетеница,

бележеща началото в сърцето ми. И края.

Атоми за дишане. И анаеробна, черна липса.

Условие за полет. И падение.

(Най-близките раняват смъртоносно.)

Въпросът е да вярваш, защото знаеш - в себе си,

а без ръка е нечовешки трудно...

И тихо моля Бог единствено,

(друг едва ли ще ме чуе, а и не мога)

когато китът излезе на брега,

и там да ме поиска. С него...

 

---

 

Нежно

 

Тя е просто едно попарено кокиче...

И като във транс повтаря само този цитат:

‘Не го сънувай, той не те обича вече.’

И ме гледа с онези топло-стъклени очи,

погребали в зениците си не един, и два ужасни стиха,

и пита, пита, пита:

Кажи ми единствено - защо?

Къде се крият отговорите на всичките въпроси?

При раздялата къде завършва гордостта

и къде започва границата на достойнството?

Разпадам се...

Разпадам се на капиляри от безпомощна безпомощност.

Кръвта ми помни, знае що е анаеробна липса!

Как да обясня - на нея, обичната ми, и на всички останали,

че никой друг не може да изрови мечтите им,

а е във властта на техните, макар и изпочупени ръчички,

и как точно там, където приключва гордостта,

започват всъщност истинските чувства...

 

---

 

Баскервил

 

           както всяка любов
           накрая
           не успява…
                     Ч. Буковски

 

Великата осмисленост на битието...

Просто да го изживеем? Като даденост.

И каквото е, такова?

Обърках се...

Променливи константи,

които не си струват усилията;

константни променливи,

за които явно не е нужно да се ‘прежалим’.

Релация без граници,

безгранична непостоянност.

И да рушим неразрушимото?

Пък и то май нали не съществува...

И ако случайно го е имало, ще приеме и прости,

а пък ако не - животът продължавал.

Богове на възприятията... Екшън!

И плетачи на дантели,

които сами ще разплитаме,

и после - отново нови...

Пластични операции на чувствата,

и дегустатори на ‘миговете’.

Дишай!

Какво от това, че после ще е празно...

Нужна ни е приспособимост, оцеляване;

необходимост, временно спасение;

‘нещичко’ наместо нищо...

Противопоставянето ми ще бъде низгвернато

като посегателство на свободата,

а това не е така, не е така! Не е вярно...

Господи, нещо гнило има за мен във въпросната теория.

 

Явно в този живот всеки отговор е грешен.

 

---

 

Aquarius

 

Научих се...

 

Научих се да се радвам малките неща.

Научих се да ценя дреболийката -

много, много й се радвам!

Когато ми подаваш крайчето на пръста си,

щастлива съм. И това е истина.

Научих се на безкрайно търпение;

(абсурдно би било преди време)

радвам се, когато не ме боли,

а когато е тежко, до смърт, единствено вярвам...

Радвам се на приятелите си, и тяхното присъствие -

това, че са плътно до мен.

Явно имам някаква стойност...

Радвам се на усмивката на случаен човек,

самата аз се усмихвам,

дори когато ми е безкрайно зле.

Вярвам в хубавия изход...

Научих се да приемам съдбата, без да се примирявам.

Разликата е съществена.

Научих се да ти давам лична свобода,

да уважавам избора ти, вътрешно -

за каквото и да иде реч.

Трудно беше за ревнивата ми природа.

(Аз пак само за мен те искам, човешко е...)

Трудно ми е и сега. Руша се, жестоко! Но...

Нали би бил добре? Достатъчно!

Научих се да се преодолявам.

Научих се да не съм лоша,

а когато има опасност, махам се.

Махам се от всички! Почти, почти успявам...

Станах по-добра, макар добротата наистина е скучна.

(Факт е - злото е цветното, яркото, движи света.)

Не, далеч не съм идеална -

патоанатомичният разрез не свърши перфектно работа.

Просто се научих на важни нещица. И...

Научих се на обич.

И няма смисъл отново да ме раняваш -

(с мазохизма ти сме си пили не веднъж питиетата)

така или иначе няма да си тръгна,

и думите, че съм готова за голямата любов

са несправедливи, грозни.

Наясно си. Аз вече я познавам...

 

---

 

Босоного

 

Студено, без вятър...

И е черна пустинята.

Сама съм, и пясък.

Завивам се в минало.

Сърцето препуска -

ще изкърти гърдите ми

в оня ритъм на вуду,

приковал ме завинаги

вътре, в него. За който

спрях и хода на времето.

Затъмних и луната -

от болката си. От чувстване.

Издълбах със очите

пътя му за завръщане.

И го чакам, и вярвам,

дори и безмислено...

 

---

 

Сол

 

Този мъж, който сбъдва моите приказки,

(не му казвайте, само ще се усмихне...)

е като махалото на Фуко, и като онази топка,

която гони сама себе си

в стъклената колба на живота.

 

Този мъж, който сбъдва моите приказки,

е само един преходен смъртен (често ми го повтаря),

но той, дори и тайно боледуващ,

в утробата на Харамийска пещера със звука на гайда

кани бездомните на угощение…

 

Този мъж, който сбъдва моите приказки,

умее да вярва дори и във Нищото,

и едновременно с това е най-големият неверник.

Ще въздъхне вътрешно: “И ти ли, Бруте?”

И би отрекъл, че въздухът е за дишане.

 

Този мъж, който сбъдва моите приказки,

(може да) има всичко и не желае да го обичам,

но той просто още не знае,

(за разлика от мен)

че е открил своята лична, сбъдната приказка.

 

---

 

А утрините тук са тихи...

 

Трудно го написах. И много лесно.

Първият ми и последен стих. За нас...

Опитай се да изтърпиш (мразиш, знам) словоизлиянието.

Ще ти отнеме само минутка, после ще си ида,

но преди това още една минутка, гологлави, ще помълчим.

 

Не ме желае никой, ако е важно за мъжкото ти самочувствие.

Вече сме откровени – за чувства във теб и не иде реч.

Не си отидох от любов,

(и не се кича със заслуги – ако от мен зависеше...)

но сега си го дължа, на мен самата.

Тръгвам (отговори си някога защо) от необичане.

 

Щях да ти напиша много още,

(любимо занимание с любими хора)

но не ми е на сърце. Отказах се.

Доразкажи си всичко сам.

И обрисувай справедливост – пробвай, поне мъничко.

Трудно ти е, разбрала съм, но това е половин живот...

Не само заради сина ни, а най-вече и за себе си,

иначе няма да можеш в определен момент да си простиш.

 

Поемам цялата вина. Нека ви е леко!

Не преигравам. Мисля го. С вини не се живее...

Изстрадан, личен опит.

Посрещах камъни, камъни, камъни...

Къде заслужени (повечето), къде не. Нищо, здрави бъдете!

Собствените ми, като тежест, никога няма да ги достигнете.

 

Това беше окончателният ни разговор. Всичко е ясно.

Наистина е време да си тръгна...

Рядко казвам подобна дума, вярвай ми.

Така е, на нула съм, и посоката наникъде,

но ще намеря начин и ще го дочакам! Искам си го -

щастието, за което ме прекръсти във малоумница.

Съдбата, вярвам, че обича честността,

и това не е безотговорност (каквато съм за теб),

а безкрайно тежка отговорност,

и това ще разбереш, макар и не сега. Не, не сега...

Плащам и главницата, и лихвите, и бъдещите дивиденти.

Пироните отдавна ги платих, там съм начисто.

Плащам, всъщност, резултатите,

а причините... Те със сигурност са общи.

 

Време е за минутката мълчание.

Преди това ще ти благодаря - за всичко. Всичко...

Опитай се и ти, поне веднъж.

За “мъртъвците” или най-доброто, или нищо!

Оставям ти халката си и този стих

до най-щастливата ни снимка...

---

         Rainy Official Homepage

Copyright © 2004 - 2008 Rainy

All rights reserved.