Veni, Vidi, ...

В подобни моменти като този винаги си спомням навиците на майка ми, когато пътуваше за село – един час преди тръгване на влака тя се строяваше чинно на гарата и търпеливо изчакваше композицията, спокойна от дисциплинираното си поведение. Като „този момент” имам предвид аз - цялата потна, червена и задъхана (жалко за взетия душ и последвалия го скъп парфюм), тичаща като ненормална за сутрешния влак, от чието навременно хващане зависеше важна моя среща. Впрочем след такива ексцесии винаги се заричам да променя този си порочен навик, но след като се добера до конкретното превозно средство, забравям на секундата великите си обещания. Мекушав характер...

Та... Горда и доволна от себе си, макар и с доста поизмачкан фасон, успях да се строполя в първото попаднало ми купе със свободно място почти едновременно с тласъка на потеглящия влак. След минути, вече поуспокоена, извадих бумагите, в които възнамерявах да потъна и мимоходом хвърлих поглед към спътниците си. Една дама, около 40-те, и малко по-възрастен мъж, опитващ се да прикрие плешивината с онези тривиално и отвратително зализани странично косъмчета. В интерес на истината точно в този момент те слабо ме вълнуваха. Притеснявах се силно за предстоящата ми среща и решително обърнала гръб на всякакви смущаващи концентрацията ми шумове, потънах в нелеката материя на споменатите вече бумаги. Всичко беше наред до момента, в който пискливия тембър на жената не забръмча отчетливо и досадно в съзнанието ми. Абстрахирането изобщо не ми помогна, а не владеех техниките на медитация, затова примирено се облегнах назад, запалих цигара и искам - не искам, се заслушах във вдъхновеното бърборене на „дамата”...

Плътно окупирала мъжа до себе си, тя методично му наливаше в мозъка последните „новини” от любимото им предприятие. Е, и в моята глава съответно, но рисковете на обществения транспорт не са единствено в настъпаните обувки. Признавам, че и аз като всеки нормален човек имам любопитство, но то е в прекалено поносими дози и твърде далече от рамките на чалгаджийската култура. Въпросната жена, обаче, бе решила твърдо да нахлуе дори зад тези мои граници. Оказа се, че инфантилността на новата им шефска секретарка била съизмерима с хипотетичните й сексуални умения; онази скочибра, главната счетоводителка, пак е предложила премии само за администрацията; пък на вчерашния запой в работно време техниците от поддръжката са се осрали като прасета; и так далее, и так далее...

По някакво перверзно стечение на обстоятелствата познавах в дълбочина цитирания „колектив” и повечето възлови персонажи и се чувствах като зрител на порнофилм зад еднопосочно-виждащо огледало, но дори и моята неизчерпаема оригиналност не намираше идея как да спра този публичен секс, а жертвоготовността ми за търсене на друго купе и евентуално преместване, барабар с всичките си разхвърляни партакеши, твърдо клонеше към нула. Реших да се върна към собствените си дела, когато с една октава по-висок тон гласът на жената нахлу зад тъничката ми бариера и тържествуващо се издигна в кресчендо, докато преразказваше вкратце (пардон, в интимни детайли!) хипер-драматичната новина – предполагаемата бременност на Полина, една от достойно оплютите междувременно колежки. И в типично колумбийски стил бракът липсвал, а жените (колко странно за иначе логичната природа на мъжете!) били странно привързани към манията за официална обвързаност в подобни ситуации...

За мой срам трябва да призная, че никак не се трогнах от драмата на Полина. Приех я като част от словоблудствата и изобщо не вникнах във въпросната съдба, докато името на спрягания за баща мъж се заби в мозъка ми като кабърче под нокът. Внимателно оставих внушителната купчина бумаги настрани, погледнах в очите жестикулиращата особа и усмихнато, но отчетливо я прекъснах:
- Много се извинявам, че се намествам в разговора Ви, госпожо, дотук Ви слушах безропотно и мълчаливо излиянията, но етиката вече ме задължава да Ви уведомя, че г-н Х. е моят съпруг.
Не знам какво представляват „очи-палачинки”, но смятам зениците на ведомствената клюкарка сериозно надскочиха размерите им след хладнокръвното ми съобщение. Които, обаче, достигнаха и размера на уреда за пържене, когато аз спокойно се облегнах назад, извадих от чантата си мобилния телефон и усетих дори с епилираните си косъмчета как репликата ми изправи всички на нокти.
- Здравей, скъпи! Удобно ли е да разговаряш? Чудесно! Защото исках да ти споделя новината, за която бях информирана от седящите срещу мен твои колеги, а и можеш лично да я чуеш от тях.
След което приветливо подадох слушалката...

Допускам, че всеки има своя кошмар или страхова невроза за реализирано Deja vu предвид собствените си слабости. Боя се също, че за някои хора аз го осъществих и влязох во веки веков в образа на Горгона Медуза...

 

---

 

Момиченце, момиченце, дай си ми зъбките

 

Всяко дете има мечта, без която вижда живота си генерално и фатално обезсмислен. Е, моята беше съвършено тривиална. Исках куче, и точка. И то не какво да е, а голямо парче. Друг момент е, че на мен и малко не ми се предлагаше, но аз не пропусках да рекетирам чрез своята (до смърт наранена и страдаща) душа родителите си и да мрънкотя във всяка една подходяща ситуация.

Очевидно сърцераздирателната драма бе разтърсила подобаващо баща ми (или по-вероятно му бе писнало на калинката да опявам едно и също, да не говорим, че татковците категорично са “меки Марии” спрямо дъщерите си) и една светла вечер у дома бе домъкнато дребно помиярче, със спорно родословно дърво... За нещастие размерите му бяха далеч от каракачанка и дали от подсъзнателен фройдистки комплекс, или от прекалено обременен и неволно проагитиран мозък – тук психолозите имат тежката дума, мъникът бе кръстен от мен, един Бог знае защо точно пък на него, на всяващия респект (особено с ръста си) политик Джими Картър.

Не съм сведуща по въпроса доколко е бил гушкан бившият президент на Щатите, но горкият Джими бе до такава степен прегръщан и мачкан, щото дори и майка ми (апропо, баща ми изяде колая за това си деяние в достатъчно грандиозни мащаби) се притесни за жизнените сили на хайванчето. То не беше шашкане с какво меню да бъде задоволен апетитът му, то не бяха сълзи и тръшкане ама КАК може да спи кучето ми в килера, при положение, че АЗ имам толкова меко легло, а за отделяне от него не можеше и дума да става! Пак добре, че периодът съвпадна с една от ваканциите, иначе имаше сериозна опасност да се погрижа подобаващо и за образованието на домашния си любимец.

И така, ежедневието си течеше мирно и тихо, тук-таме нарушавано от страданието на майка ми за пожълтелите (по понятни причини) персийски килими, докато тайфата, “скромни и примерни” момиченца, не реши, че трябва да разнообрази втръсналите ни “стражари и апаши” и “спукано гърне” с един романтичен филм. Така де, и ние сърце носим, пък и любовните трепети не бяха ни подминали...

Дотук всичко хубаво, но изгря проблемът Джими! Категорично отказах да го оставя сам (естествено!), но от друга страна в киното забраните бяха драстични, за разлика от тези на родителското тяло, и аз изпаднах в задънена улица. С общи усилия хамлетовският въпрос беше разрешен в полза на палето. Поради факта, че ръстът му беше особено “фрапиращ”, решихме да го вкараме в салона като плюшена играчка, без изобщо разпоредителките да го усетят. Вероятно се досещате, че решението беше стриктно изпълнено...

Мъникът имаше фантастичен характер и не ни подведе – стоеше като препариран по време на билетната проверка и ние доволни се настанихме, барабар с Джими в краката ми, почиващ кротко в найлоновата торбичка и завързан за врата с едно коланче от рокля. Къде ти екстри като кучешки нашийник...

И всичко щеше да бъде на шест, когато в най-сюблимния момент от филмовата лента – героят аха-аха да целуне най-после уж срамежливата мацка, неистов писък разкъса драматичната тишина, съпроводен с жалостивия вой на Джими, когото аз, прехласната от страстите на екрана, изцяло бях забравила и той бе използвал момента да се измъкне необезпокояван на свобода. Изведнъж вниманието на зрителите отчетливо се измести в посока на данданията и паникьосана, аз започнах да навивам коланчето. Успях за секунди да издърпам палето, което продължаваше да квичи, а жената, чиито писъци продължаваха да кънтят в салона, се оказа седяща един ред под мен фризирана лелка.

От воплите на жертвата стана ясно, че “американският президент” е взел високия ток на дамата (тогавашната мода наподобяваше мощни кокили) за дръвче, което той е използвал за задоволяване на естествените си нужди. Очевидно, обаче, Джими не се е нацелил точно и резултатът от непристойното му деяние е засегнал не само мастодонтските обувки, но и чорапите на продължаващата да оревава орталъка госпожа, и тя в отговор беше защипала с въпросните гиганти опашката на хайванчето.

Признавам – онемях! И толкова се сбърках, че изобщо не забелязвах тресящия се от смях салон, чиито децибели нарастваха застрашително. Заваляха маса съвети как да успокоя животинчето и един от тях, пред който дори култовата фраза на Коцето Коцев ряпа да яде, по неведоми причини се заби право в съзнанието ми: “Запуши му устата, бе момиченце!”.

И аз като удавник за сламка – хоп, притиснах с две ръце муцунката на горкото мъниче, което стресирано до немай къде, още повече се разквича. Съвсем ми се подкосиха краката, причерня ми пред очите, а наоколо изцяло зарязаха филма – шоуто, което изнасяхме на живо моя милост и рошавата, подскачаща и продължаваща да пишка (от уплах явно) в ръцете ми топка, бе доста по-колоритно.

Какво се случи с “американския президент” и неговата собственичка историята мълчи – все пак не е редно да се унищожават крехките детски илюзии относно сходимост между мечти и житейски реалности, но героинята на тази история и досега сънува мокри сънища, когато иде реч за определени исторически личности, които много моля, нека не се бъркат с еротичните...

 

---

 

Особености на ЖЕНСКИЯ национален риболов

 

“Прави каквото искаш, но ми изтегли катера от дъното!”

Независимо, че случайно изплувалата в паметта ми и съвършено импровизирана историйка започва с реплика от култовата руска кинематографична лента, много ви моля, не прибързвайте с асоциациите, и особено с изводите. Боя се ще сбъркате сериозно, защото единственото общо е един воден басейн с хипотетична наличност от определен бленуван животински вид. И една кукичка...

В дух “пестете ни времето” (разбирай нервите), ще прескоча обстоятелствено интродукцията, състояща се вкратце от ставане в еретично ранни доби и съответното здраво опяване от страна на дамската част от компанията; товарене и разтоварване на пръчки в количество, напълно достатъчно да се оборудва среден масив от лозя; червеи, достойни по размер и брой за всеки уважаващ себе си терариум, и накрая храна и напитки, съизмерими с разклада на Трета българска армия.

Всичко това хубаво, но за моя зла участ бях пропуснала да взема традиционната книга и в един момент от деня скуката драстично започна да си показва рогата. Безкрайно отегчен, погледа ми попадна на една от рибарските лодки, чиято функция е строго дефинирана и специалистите прекрасно знаят за какво иде реч, що се отнася до интериора и вътрешния дизайн на въпросното чудо. Признавам си, не бях правила експерименти за управление на подобен сорт нестабилно водно приспособление, но в типичния ми убедителен стил подкокоросах една от дамите (определението е без ироничен подтекст) да ме придружи в замислената невинна разходка. Условията бяха, меко казано, прелестни: слънцето целуваше кожата ни (адски и непоносим пек); пеперуди и водни кончета закачливо ни обграждаха (комари с размери на бебешка глава); коктейли в стил Хавай разхлаждаха сгорещените ни тела (бира с температура 65 градуса по Целзий)...

И както безгрижно се забавлявахме, дочухме воплите на един пишман рибар, закачил безценната си корда в някакво нахално подводно храстче, и който се тръшкаше с трагичен израз на лицето каква ОГРОМНА каракуда изпуснал! И който рибар, било от жал или честолюбие, не искаше да кръцне злополучното влакно и така да реши този безспорно тежък психологически проблем, а безразсъдно реши да прибегне до нашата помощ. Отговора ни, естествено, носеше великодушен нюанс и ние смело и ентусиазирано зацапуркахме с веслата към нещастната оплетена корда, решени да опровергаем гнусните клевети за женската несръчност.

Разбира се, нямаше как да видим подозрителните погледи на рибарите, имали неблагоразумието да ни поискат нещо толкова, ама ТОЛКОВА елементарно. Толкова, щото след неистова борба с мършавото влакно то биде издърпано по интригуващ начин и в още по-интригуващ вид в лодката. И в стремежа си да не убодем въпросната лодка (за несведущите - в края на всяка корда се намира сериозно подострена стоманена кукичка, а нашето убежище бе N-годишно руско напомпано возило, не пластмасова яхта) аз талантливо и с ефирен жест забодох споменатия накрайник в съвършено новия и отвратително скъп бански костюм на елегантната ми приятелка. В началото тя погледна ситуацията откъм смешната й страна, само където това продължи точно до момента, в който се запозна с интересния чепат нрав на въпросната кукичка.

Усмивката й леко започна да се смръзва, докато разширените й от ужас зеници наблюдаваха нескопосаните ми действия. Иначе казано, започна се едно първоначално нежно и внимателно, а след това яростно дърпане (потушаването на емоциите не ми е силната страна). Смятам да не накърнявам деликатния ви слух с думичките, които иначе изисканите ми устни успяха да избълват точно в този миг...

Междувременно на брега бе настъпило гробовно мълчание от страна на тълпата зяпачи, наблюдаващи ни с ехиден поглед, чийто преливащ сарказъм обаче прерасна в тих кошмар, когато ние, увлечени в неравната битка, изцяло забравихме къде се намираме и лодката съответно загуби управление и започна да насмита поред на номерата опънатите въдици, плацикащи се буквално на милиметри една от друга по протежение на целия язовир. Крясъците и най-вече техните децибели така ни стресираха, че доведоха до обратния ефект. Ошашавени, хукнахме да оправяме кашата, но окончателно и безвъзвратно омотахме всичко. Не стига това, но и объркахме посоката на движение и повлякохме с нас недобре закрепените пръчки в дебрите на язовира...

Ще пощадя жалките остатъци от самолюбието си, като прескоча в детайли финалните надписи (разбирай последиците за нещастните ни особи), когато по един или друг начин се добрахме на твърда земя. Достатъчно е да опиша щетите в цифри:

Унищожен бански костюм - един; частично или изцяло потрошени въдици и пълните им такъми - петдесет и осем парчета; полуудавени рибари - три броя (жертвоготовно хвърлили се след безславно потъващите приспособления); кисело мляко - деветнадесет кофички (при слънчево изгаряне определено ви го препоръчвам пред дефламол-а); броня на кола - една (припомням, че психолозите съветват да изливате вътрешната си ярост върху неодушевени предмети); антистенокардин - три опаковки (няма да ви обиждам с уточняващи обяснения в случая). И дотук спирам.

Та както викаше Кузмич, “Ще ти покажа нашия риболов. Никъде няма да видиш такъв”...

---

                                  Rainy Official Homepage

 

Copyright © 2004 - 2008 Rainy

All rights reserved.