Милост за...

     Починал от сърдечна недостатъчност.
       Два подписа. Печат. Безплатна вечност…
       И щом го няма – как да ни докаже, че
       умрял е от достатъчна сърдечност!

                                    Емил Симеонов

 

Време е...

Време е за Ной.

Да се продъни нищото,

наречено чове(щин)к(а),

макар че той едва ли би събрал

и половинката за едно ново цяло - 

безсмъртните лешояди ще изкълват до клетчица

удавения търбух на преялите

с непоискано добро

Богочовеци.

 

---

 

Земетръсно (не)оразмеряване

 

Светът придобива уродиви очертания,

когато не плача...

…Когато потъне педалът на спирачката със преупотребеното феродо,

тогава остъргвам странично тялото в скалата –

блъскам се в нея от упор, за да не литна в онази пропаст.

Когато душата се сплъсти, скубя я от корен, тегля я за косата

и бъркам, бъркам вътре, без вопъл, стъклено, но разресвам.

Нищо, че боли! После нали ще е сресана.

Когато блатният газ поредно запълва алвеолите до посиняване,

стисвам гушата – или той мен, или аз него.

Гостоприемникът има същата вина за изсмукването, каквато и тенията...

...Когато не плача,

светът е затапена колба със стомашна киселина.

 

---

 

Една изпръхнала купчина

 

Ние, отдавна недосегаемите,

изхрачили белия си дроб

със стисната душa за гушата,

напомняме на вас,

преглътнато живите:

Запалете свещ,

прелейте чаша вино

за ония вече безименни,

чиято семпличка урна създаде

пътя за вашето щастие.

И ако не заради друго, поне

заради другите и против уроки

платете авансово този път всичките вноски,

които в минал живот на зелено разпродадохте.

 

---

 

Клиширан буквализъм

 

Някога ще Го попитам.

Несъществености разни, но държа…

Първо, с твоя сакрален въпрос ще започна:

„Къде отива любовта,

когато от вас си отиде?”

Как ли се чувства обесваният в ролята на въжедържач...

После може би ще продължа

със смехотворно остарели детайлчета

като доброта, и честност, и  вярване...

Не, не във „грандоманския”, общочовешки смисъл,

а за разнообразие ще бъде едно лично „защо”.

 

Това ще е някога...

За момента Той не ме иска, независимо от дръзките ми опити,

(също е „немилостив”, макар не като теб)  

но пък изпълни дългогодишните ми молитви.

Да те запази.

Интересно само поради каква причина за сметка на други хора,

но явно такава е житейската справедливост.

 

Това ще е някога, не сега.

Едва тогава, всъщност,всичко ще бъде наред...

А ти продължавай да живееш демонстративно щастливо.

Все някога и аз ще го мога.

И все някога ще успея да се сбогувам вътрешно.

И аз.

 

---

 

Докато суетата наоколо пулсираше...

 

Задъхан долетя. И потен. Ръцете му трепереха...

Дори не ме и забеляза.

Животът му беше концентриран в една точка.

Във транс разрови чантата на майка си.

Извади помпичката.

Вдъхна я дълбоко. Много. Много...

„Болен?”

Другото дете гледаше втренчено и любопитно.

Въпросът му увисна в атмосферата...

Децата често са жестоки.

И едновременно мразят да ги съжаляват.

Точно като възрастните.

Само където последните демонстрират всичко прикрито

и забравят какво е било от другата страна на бариерата.

Нищо, че вече знаят... 

 

---

 

Моногам(н)а

 

Там, където безгласните койоти

стържеха озона с хрипове на охтичав,

а салфетките,

просмукани до вкоравялост сред океани солници

и смачкани от тежестта на думи,

коленопреклонно връзваха навъпреки

(мазолите така приличат на бабините длани...)

онази тежка, oбредна шамия,

докато вграденият в темелите й здравец

разпръсваше и бранеше чрез себе си

дори идеята за зло...

...Там вият единствено мълчанията на аутизма.

Там остана единствено

единствената във колекцията, изваяна само с пръсти

и брутално разстроена (а как пищят дървесните влакна...)

със същите тях, любвеобилните, цигулка,

стиснала (единствено тя)разкъсаните ноти в грифа си.

 

Имаш повече от цялата палитра тонове

и всички всевъзможни инструменти.

Нея единствено не.

 

---

 

Агацу

 

Наричат го метод за самоотбрана.  

Красиво звучи...

Бием се, всъщност, със самите себе си –

защото другите са само огледала,

които ни отразяват.

Собствената омраза реално е към

вътрешните ни ненависти;

любовта –

към сакралните ни oбичи.

Отбрана чрез несъпротивление...

Хармоничната сила тихичко бродира оксиморонния си път.

 

И защото йероглифите са нищо,

(несвойствено съгласие от страна на техен роб)

а едно посадено със ръка дръвче

струва повече от изписан, многовековен гъсталак,

за източната (ти) същност може би стига

като словоизлияние само това:

 

Дарих пътища.

Пътечката ми - бурен.

Скубя мълчешком.

 

_________________

 

*Победа над себе си. Според Основателя на Айкидо Морихей Уешиба Агацу е истинската победа.

 

---

 

Уудсток за вечеря

 

Да изригнеш...

Да правиш (примерно) любов на пода –

импулсивно, шеметно, безпаметно,

дори да се видят небрежно сбутаните под леглото

нужни (или от сантимент запазени излишни) дреболии

а после да сриташ захвърлените дрехи

и отмиеш полепналия прах, и то с усмивка,

от непукизма си съм тленното,

и бъркотията,

и заради полета си на духа...

Вероятно много ще се превъзнесат от възторг,

но само, само на теория.

Хората (интересно, защо) безпощадно си искат реда.

Прецизиран, ясен, често фалшив, но сигурен.

Правата линия едва ли е по-жива от една синусоида, но...

 

Пълнокръвно-изчерпателна съм само в отношенията,

не и в битовизмите.

И е несправедливо, че точно първите обиковено мълчат,

освен ако не тежат със думи, укоризнено,

за каквото и да иде реч,

докато неоправданите откъм грижа именно ми ‘казват’:

Свободна си!

И това не е оправдание или словесна еквилибристика.

Догмите за видимото са перверзия,

когато отвътре е клоака.

Въпросът е да не се срамуваш

от себе си,

от себе си,

от себе си...

 

---

 

7

 

Имало едни прабългари...

Имало шамански тотем.

Имало ракия-скоросмътница

(която не долюбваш).

Имало. Има. Ще има.

Памет – алцхаймероубиец.

Едно индианско вечно поле...

И една дива-дивачка,

седем пъти пресукана,

седем дни сътворявана без почивка за Господ!

Не, не съм благородна!

Всеки гръб ми е повод за стъпкване на лошотията.

Вино непретакано, неутаено, врящо;

мистрия без съединителна и здрава вар

и затова пошла.

Но...

Седем по седем години да бъднеш още,

седем по седем години курбанът да слагаш,

харамия друга като мен няма да опърли клепките

до оголване на зениците ти, изгоро...

Аз казах.

 

---

 

Бялото слънце на пустинята

 

Странно е...

Имаше един роман. Розов, розов... До повръщане.

Нищо интелектуално.

И там бягаше главния герой, и то как бягаше!

Странното е не бягството, а истината в него.

И как никой не разбираше…

 

Понякога нещо се случва.

Дори щракване, като от капан,

не се чува

и вече си в улея!

Само се плъзгаш – все по-надолу, надолу...

Привидно имаш избор, но процесите се развиват извън теб.

За отвътре никой и не те пита...

Безвинно сме потърпевши и се удивляваме: Защо?

Няма излаз. Няма прошка. Няма и милост…

...Затова си отгледах маникюр -

да се забиват в стените му.

Като бивни на носорог, но по-елегантни.

Черни, със сребристи отблясъци -

грозното трябва да е и красиво.

Преди ги режех, за да свиря, когато ме молеха.

Сега махам лустрото им само нощем,

когато куклите насаме оживяват..

...Смешното е, че не вършат работа.

Нужен ти е спиращ хриповете дъх -

да го имаш, избухнал от вътрешността...

Тъжно е, когато не можеш да дефинираш благодарност.

 

Страшно е.

Дърпаш опашките на дявола, и то как я дърпаш!

Висиш на косъм над пропастта, не усещаш страх, а отвътре пищиш.

Ако се пуснеш, няма да е по-размазваща от другата.

Страшното е, че могат после да живеят без теб.

Няма да липсваш смъртоносно...

 

Някои усети (не) свършват единствено със смъртта.

Справедливо е, че не знаеш.

 

---

 

Фактотум, скъпа, фактотум...

 

              От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?

              Хе, там зад горите... много е далече...

 

Какво да ти кажа... Като те гледам, едва ли нещо ще вденеш.

Явно си от тези, със шанс. При мен е малко по-иначе...

Зъбите ли? Избити са, вярно.

Той, моят, понякога е недоволен... Ама това бял кахър!

Скоро кола ме бутна в канавката, докато махах.

Още куцам, ама в леглото май не личи.

Болка е, само мъча се да не охкам...

Мъжете много мразят, така съм чувала.

И после няма пари...

А после и хляб, а турците (те най-свестните клиенти)

на хърби не кандисвали

и после пак бой...

Затова каквото капне, кяр е.

Една свирка – ще стигне за два дни,

ако не ми ги вземат всичките, но... Майната му!

Само да не стана като ей онази старица, на улицата.

Ти заради нея ли звъниш всеки ден на майка си?

Е, аз нямам такава. Никого нямам.

Белким някой ме вземе – аз съм читав човек, че иначе страшно...

Айде, тръгвай, щото май бързаш, а и едва ли нещо ще искаш от мен.

Да имаш за една цигара?

 

---

 

Calamitas virtutis occasio est.

 

А тази нека е за нас...
Онези, непростимо глупави,
в стремежа си да бъдат цели;
онези, по дивашки истински,
себезабравилите (себе си),
самоизяждащите се.
(Канибализмът ухае и на хора...)
И, моля, преглътни коравата вода,
с която са ни затъквали
във отговор хранопровода
и повече не позволявай да ни чупят
варварски,
за да не се срутват
крехките Ти (вече) стойности.
И на престола...

 

---

         Rainy Official Homepage

Copyright © 2004 - 2009 Rainy

All rights reserved.