Оркестрация за венчавки и опело

 

NOW thou hast loved me one whole day,
To-morrow when thou leavest, what wilt thou say?

                                                                   John Donne

 

Беше сам. Усетих му погледа.

Казваше: Липсваш!

Така беше свикнал с моето присъствие...

Нали години беше в ролята на саркофаг!

Урната за генно завещание,

скрижали за (не само моя) надежда,

трап без дъно за падения и слабости...

Не излъгах нито веднъж.

И...

Старецът ми вярваше!

И аз също...

Сега ме гледаше и не смееше да ме спре.

Докоснах с пръсти очите му и само попитах:

Защо?

Иконата замълча.

Единствено стъклото се напука...

 

---

 

 Семе от баобаб

 

Днес е такъв ден, да. Нищо, ще мине...

Като болно дете ми подаваш пръстчето си.

Прещипано е и така те смъди!

Знам, знам...

После и нокът не израства.

И въпреки това вярваш във приказки,

особено за онази планета,

независимо, че...

Не, не, любовта не е кучка,

но нейните мимикрии – да.

Недей тъгува... Недей!

Другите...

Знам, знам!

Не, няма виновни,

но и ние не сме криви.

Просто сме един сбъркан модел.

 

---

  

 Елементарно за (не)елементарното

 

Камък. И още един. И още...

Трупнати от (не)случайни хора

отгоре, на купчинката.

Без име, подател и адрес.

Тя затова (без задължение) e направена –

(не)странен пътепоказател,

да подава ръка на (не)познати в буренясалото,

когато изгубиш посока...

Слагам своята дан.

Възгрубичък е, ръбат и тежи,

но за мен е точния.

И е красив!

Нали носи смисъл...

Не можеш да откриеш пътеката?

Тогава бягай, махай се, върви!

Чакат те другаде.

Но... ако не е така, отвътре, иззад ретината ми,

(предупреждавам!)

неистово-истинско видение изригва

как там, и точно там, не просто в края й,

а на върха на този (мой) свят

Боговете (и ти)

правят любов със Богиня...

 

---

 

Дефиниция за...

 

Не ме боли.

Всички тапи са затапени,

сухожилията – кръцнати във кръстопътищата.

Нервозните окончания си се хихикат,

нагло надхитрили самите себе си,

докато се питат

какво, по дяволите, беше тяхното предназначение.

Не ме боли.

Имам неизчерпаеми ресурси!

Не само за любов.

И за анихилиране...

Смешно?

Нима?

А дали е живот, когато боли от убийства?

 

---

 

Homo Ludens

 

Тя е кръгла.

Не! Обиждам точността на математиката

и тази – на сетивата.

Овалоподобна е, с еластични стени

и неизвестен обем, противоречащи на всяка физика.

Съдържанието й е в състояние

да предизвика комоцио!

Многоточия след многоточия,

протяжни, тлъсти,

набутали се в търбуха й...

И които последователно се пукат!

Едно след друго, като капиляри,

оформящи ефирни мрежа от скверноизливи.

А тя ги съсирва! И отново, и пак...

Смества ги в ъглите на дъгите си и отваря нови пролуки –

за нови бълбукащи балончета. И тромби.

И те се трупат. И още, и непрекъснато...

Докато се напълни неизпълнимото

и самата тя се превърне в безформен, но твърд съсирек.

Интересно, с точен и измерим радиус е! Съвършена.

Като всичко завършено. И свършено.

Странно...

Преклонението пред новопридобитата й сила наподобява сякаш

човешкото ни страхопочитание спрямо кончината,

а животоподдържащите смърти –

нищожни камикадзета. Без стойност.

Простата цена на простата точка...

Точно такава, колкото самите нас.

 

---

 

Купон в казиното на Рая

 

И щеше да е смешно, ако не бе...
Ах, моля ви се, стига!
Пак мелодрами...
Елементарна сатира е или не –
памфлет,
да си топче на рулетка във амвона.
И там, избягалите от престола ангели
играят каруцарски на барбут
със чувствата, с очите ми, със мислите,
и правят си ехиднички залози,
докато докопам...
Ах, джакпот!
Неземно удоволствие настъпва
при влизане във ролята на писоар –
я хвърли някой във паничката пробито грошче,
я масата клиенти хигиенично след употреба
единствено измиват съвестно ръцете си.
Да не говорим пък, когато следващи
разчекнат всеки пръст на ротативките...
Защото трябвало да черпя!
Нали комета все още не ме била нацелвала,
но гледам датите – перфектен шанс!
Хейл Боб плавно наближава...
А Той ме гледа шашнат, онемял
зад огледалната, звуконепроницаема преграда
как откачено, лудо, с дива страст
съвсем по ангелски се забавлявам
със партито във моя чест
и особено със себе си,
и изумено се е втренчил как си вярвам,
докато си ме върти от пирует във пирует...
А аз пък – на!
Не мрънкам, не повръщам и не падам,
че и се усмихвам, Господи!

 

---

 

 Ad futuram rei memoriam

 

Когато виждаш неродените деца не другаде,

а точно, точно във очите –

тогава знаеш,

(Ах, лигаво, сантиментално, глупаво!)

че вероятно истински обичаш...

Спестете си усмивките, понеже –

така поне се пееше

протяжно, сърцераздирателно

в онази старомодно модна песен.

Не знам... Аз сигурна греша, но явно

то, моето, не е любов, защото...

По вълчи, без да деля със никого,

безмилостно

и хищнически искам!

Еднолична собственост наричат го...

И като щъркел единственото търся. Същото!

И най-вече не за друго там, но просто 

аз искам точно тези си деца! Какво пък...

Да, сигурно сте прави. Аз какво? Съгласна.

Да, нека е на вашето! Не съм!

Не съм, не съм, не съм обичала...

Но ми омръзна! Така ми писна, писна, писна

от тази, прословутата обреченост,

че видиш ли, голямата мечта би изгоряла,

когато със ръцете я докоснеш...

И подозирам - може би наивничко,

че на всички ни така отърва,

когато нещо силно нямаме,

но да се продъня там – в Джендема,

във Корудере, и вдън земята – в нищото,

дори от мисълта за алтернативно чувство

и други някакви скопени избори!

И сигурно е скучно и битийно. Проза! Проза...

(Къде по-интересно е да посвещаваш стихове!)

Но ще ги продам – за никакви стотинки!

Веднага, на секундата ще ги предам – 

йезуитски, безпардонно и юдейски,

за да го имам всекидневно, много простичко,

но друг въпрос е за кого какво си струва...

И нека Бог да ги прости – тях, мървозаченатите!

И милост за останалите

и с присъда – живост...

_________________

*За бъдеща памет

 

Когато напиването до безпаметност е задължително...

 

                                                            на сина ми

 

Знам, че не обичаш поезия. Знам.

И това не е стих.

А знаеш ли след теб колко детелини ще има върху пи?стата,

прорастнали, пробили във асфалта?

Не знаеш. Но аз знам.

 

...Сякаш съм подарила любовница на любимия си мъж.

По своя воля, доброволно!

Не ме познаваш във дълбочина,

но с оглед моите (само)убийствени ревности

(и не само)

е изтънчено харакири

със изтъпеното на нож...

 

Знам, че не обичаш поезия. Знам.

И това не е стих.

Пъхнах листчето между вещитети.

Просто един код –

за вътрешно завръщане...

Където и да съм, ще ме достигнеш!

Може дори със тупкане във въздуха чрез длан,

когато друго налично няма.

Три точки – три тирета – три точки.

Тогава ще узнаеш, каквото аз знам...

 

---

 

...и нищо друго.

 

Тя е много стара. И е истинска...

Няма натруфеността на новобогаташка имитация,

излъчването й е сурово,

грубоватичко!

И от времето леко на мухъл дъхти...

 

Само нея си взимам. Бабината ракла...

Не е голяма, но успява да побере

старите, от детството ми (и не само) книги;

женските любими дреболийки;

и рибата, и слончето;

(приятелите ме обичат)

и музиката, и картините,

създавани за мен;

и спалния чувал, със който скитам;

(под звездите просто е невероятно!)

и китарата ми, купена със първите стипендии, 

нищо, че грифът лекичко стърчи...

 

Тя не заема много място.

И независимо, че е поочукана,

опърпана,

носи в себе си вселена от достойнство.

Следователно стоп-ът ми

(на случаен ъгъл от неслучаен път)

трябва да върви...

 

---

 

Телма без Луиз по сицилиански

 

Така е по-добре.

Не проверявай повече, моля, дали все още дишам.

Мълчаливо наглеждане на собствеността –

дали земята от безпаметност

е буренясала...

 

Така е по-добре.

Не проверявай повече, моля, дали пулсът ми има ритъм.

Като в Съдебна медицина или приют за четириноги

след газова камера...

Ако той е факт, то заслугата не е твоя.

 

Така е по-добре.

Защото няма да ме хване никой

по мефистофелски във клопка…

Не само ти, който и да е! Не, повече не!

Моите адови страсти ще ги разпарчетосам!

Късче по късче –

на атоми,

на съставните им части!

Ще съумея да натисна до края газта!

И го мога. Мога! Мога...

Така е по-добре!

 

Приеми, че наистина съм мъртва.  

 

---

 

Geminus

 

Утре беше Свети Валентин.

Вчера е Коледа.

Времето между две безвременни времена

безстрастно разказва

как се свири по оголен гриф...

Не е необходима настройка,

просто търкаш с върха на пръстите,

и още, и още, и още!

Докато се превърнат в кървав парцал.

Кастор загина...

 

Раздавана като хляб, забравих да се обичам.

Вселената не търпи неравновесие.
Така е в нейния хазарт...

Думи на приятел са, не мои.

И още... Когато изгубиш всичко,

печелиш за награда себе си.

Нафората пречиства,

но има нужда от вярващи.

Полукс започна да се моли...

 

На шестия ден,

във шестия месец,

през шестата година

съзвездието (ти)

хладнокръвно свети.

Псевдосегаемо. Стъклено. Горе...

 

Аз съм топлоземна.

 

---

 

Сталактит, сталагмит, сталактон...

 

О, мълчиш ли, мълчиш ли,

продажнице?

И правилно! Глухите спят.

В тези глухи да ровиш за думите?

На битпазари си хвърлила пръст...

 

Да, не плачеш, не плачеш,

бруталницо!

Забравила си какво са сълзи.

А сълзите... Сакрално отваряне!

Хлопнала си кепенци, врати...

 

И мълчи пак, мълчи пак,

порязницо!

Та не се ли насити на студ?

Студ от нямо очаквани дарове,

те – прогизнали в сухи реки.

 

Не, не искаш, не искаш,

пиявицо!

Пиеш само собствена кръв.

Кръв без бумеранг – самоотравяне

от стрели във чуждата плът.

 

Ще мълчиш, ще мълчиш,

скудоумнице!

Докато с взрив се разтвори светът!

Като ярка звезда свят – без граници...

С цвят на пурпур. Само за теб.

 

---

 

Бамбук във ваза от рецесия

 

Получих го като празничен дар – 

в кристална чаша,

засаден във почва, изключително красива!

Със цветовете на дъгата...

Порода вечнозелени. Студоустойчив.

Оцеляващ при всякакви условия.

Така ми казаха...

А корените му – перфектни за укрепване на свлачища.

И безогледно издръжлив бил!

Конкурирал и стоманата.

Казаха ми още – защото приличаш на него...

...Така се случи, забравих го.

Нали приемал всичко!

Без необходимост от грижи някакви.

Беше изсъхнал.

Само една жилка зеленееше в стъблото му.

Започнах да го съживявам.

Внимателно.

Бавно...

Все още не се е съвзел.

Моля всички, които нямат кофичка в ръка,

да го заобикалят!

Силата има също лимити,

макар да не ви се вярва...

 

 

---

         Rainy Official Homepage

Copyright © 2004 - 2009 Rainy

All rights reserved.