Каймакчалан помни, а ние...

ДОЙРАН

Цветята повехнаха. Още на втория ден.
Парче от хляба остана още малко.
Сватбеният пръстен - на врата ми е.
Завързан с червен конец за мен. Недаден.
Думите, с които ме изпрати,
продължавам да ги чувам. И неказаните.
Кърпата, тъкана с обич,
скрил съм под шинела. Пазя я.
Все едно ме докосват ръцете ти.
И дано ми донесе късмет -
да не изпише тялото ми диря
върху снега с червено.
Да ме подмине изстрелът,
дето очите ми ще затвори.
И очите на децата ни. Неродените.
Върху карабината ръцете ми мръзнат.
Твоите ръкавици са последната преграда
между зимата и мен.
Цигарата ме парва всеки път,
там където ме целуна. За последно.
Краката ми потъват във калта -
окопите са пълни винаги до глезените.
Спасяват ме чорапите оплетени от твоите ръце.
Писмото ти - последната преграда пред сърцето ми -
ме топли.
Елек не свари да ми оплетеш…
Оплела си ми мислите. И целия.
Сили ми дава ликът ти
в минутите преди атака.
И ми се иска преди смъртта
пред тебе да се изповядам.
Последната ми мисъл - за теб да е.

Йовано… Йованке…

***
На тези, които паднаха в окопите.
На тези, които не ги дочакаха.
На тези, които създадоха клипа, за да ни напомнят
колко къса е човешката памет.

 

Да, началото е странно. Този стих на Пламен Лакеров винаги ме е карал да настръхвам, но не заради тази си емоция го цитирам, а защото този стих сега се намира на Дойран... Точно на Кала тепе  – Окото на Дявола, както са го наричали англичаните, точно на върха (в превод Красив), откъдето ген. Вазов е командвал едни от най-успешните действия с най-умно изградени укрепления във световната военна история и влезли във военните анали и учебници... Точно там, където смъртта се е чувствала у дома си, а домовете?..

Всъщност не само началото е странно, но и самото пътуване – замислено като странно (вероятно за много хора е такава дефиницията, и то омекотена) и реализирано като такова.

Едно пътуване по дири, споменавани само по повод и то с политически дивиденти (изключения

ако има, са огромна рядкост) и по места, където всяко камъче е пропито с българска кръв; места, по които единици българи са стъпвали, а като родова памет там има само изпотрошени надгробни камъни, пущинаци и забрава. От нас, като народ...

Едно пътуване по част от фронтовата линия (включително и екстремни нейни участъци) на Първата световна война, започнало от с. Фурка, където се е намирала главната квартира  на командващия фронта ген. Вазов и бункера му за укриване. Дори и паметна плоча няма...

 

По пътя за Фурка преминахме покрай българска  чешма, строена около 1918 година, според полу-изтрития надпис, и българско гробище, обрасло в бурени и с  разкопани от иманяри гробове на български войници. Гледка, на която неведнъж щяхме да попадаме...

На път за Дойран спряхме на лобното  място  на полковник Каварналиев, достойно загинал в Междусъюзническа война в битка при съотношение 3400 български войници спрямо 41 000 гръцки. През 60-те години гробът му е взривен  от сърби и поруган. Запалихме свещичка...

 

‘Наминахме’ и през с. Църничани – едно сякаш забравено от Бога село, чиито жители изумено ни гледаха какви ги вършим в тяхната обител с тези раници. Всъщност издирвахме още един родов ‘паметник’ на пролята кръв. Намерихме го...

Сред гъстите  шубраци   пролуката  си беше чист късмет за откриване. След това, обаче, чувството е невъзможно за описване... Пред нас се разкри гледка, от която можеш само да настръхнеш! След продължителна борба с храсти и дървета те започнаха да разкриват своите  тайни...  Една  след друга ...  

И още един интересен акцент–  войнишките  тленни останки са били очевидно смесени с тези на местното население от самото местно население, защото открихме  Християнски паметници  там. Този акт определено заслужава размисъл...

 

Преди да хукнем към Кала тепе, спряхме на една отбивка. По-точно паркинг... Сигурно бихте се удивили защо тази бетонна  площадка  със зарязан строеж над него е спряло вниманието. Причината е колкото съществена, толкова и тъжна... Меко казано. Тук е имало българско гробище. По правителствена заповед е заличено и залято с бетон. Започнат е строеж на хотел. Малко след това е спрян. Потъвал...

Никой не е прокопсал, ако строи върху кости. Особено по този начин...

 

Независимо от жегата и умората, нарамихме и хукнахме към първия връх – и в пряк, и в преносен смисъл, който си бяхме набелязали предварително. Пътят към Кала тепе е осеян с натрошени камънаци.

По пътя дори успяхме да изпреварим и някои местни  обитатели!

 

Каменистата и сравнително прилична пътека свърши и в подножието му трябваше да се бухнем в джунглата  от драки, препречващи достъпа ни до билото. Бяхме предупредени какво да очакваме, но чак ТАКОВА чудо  наистина не очаквахме... Дефиницията „непроходимост” никак не е пресилена! Като прибавим и шиповете, които се забиваха навсякъде и ни деряха, сякаш пазеха свещения Кивот,  дърветата, които някак трябваше да преодолеем къде със силата на телата си (с моите внушителни 1,55 сериозна борба по сумо падна...), къде  лазейки  с цяло тяло, в някакви измислени тунели, от които се почувствахме генерално изгубени, картинката придобива достатъчно груб характер. Леката подробност, че участъкът беше и прилично стръмен и трябваше да се преодолява и немалка денивелация, барабар с останалите препятствия, сложи черешката на тортата. Някак (как, не знам!) се  измъкнахме  от този капан и се добрахме до  участък , от който пътят към върха изсветля. В душите ни също...

Поели облекчено дъх, започнахме да си навираме носовете във всяка  военна ‘дупка’, която срещахме, а те (може би поради дивия ни маршрут) никак не бяха малко. Просто  земята  ни разказваше историята. Историята на стотиците хиляди, оставили костите си там. Земята, която с помощта на къртовския труд на българските момчета, се е опитвала да ги пази ...

 

Последно драпане и вече бяхме  горе ...

Там, от където се разкрива  гледката на целия Дойрански фронт...

Дебелината на бункера , изграден на самия връх, беше внушителна.

И нито следа от наша памет! Само англичани бяха оставили своя  ‘подпис’. Време беше това да се промени. Време беше да звучи не само Remembrance, а и още НЕЩО. За време, колкото времето позволи...

Стоварихме всичко, което носехме и се заехме с осъществяване на идеята ни. Над Дойран не беше валяло с месеци, а точно тогава се разрази буря, с огромни капки, и вятър. Последният беше причина все пак да останем сухи, не че в този момент обръщахме внимание на тази опасност...

Сковахме  на място простичкия кръст, Надписахме го и го заковахме на единственото дърво, протегнало клони над Кала тепе. Под него забих собственоръчно разбиващия  стих  на Пламен Лакеров. Мисля, че ще се чувства уютно и заслужено у дома си в този храм  под облаците...

 

След достатъчно разбиващия, но уникален преходедва се завлачихме по тъмно до  Стари Дойран и някакси успях да омагьосам собственика на един частен  плаж  с приказна морава (въпросният собственик изобщо не ми хвана вяра къде сме скиторили и дори зверските драскотини по ръцете не подействаха като аргумент, но се смили над изпадналия ни вид очевидно) и да се настаним там. Комарите с размер на водни кончета, които ни изядоха вечерта, ще ги премълча, защото не ми изнася... След ужасните и кошмарни драки бухването в Дойранското езеро, обаче, беше като второ раждане! (Компроматни снимки няма, не се кокорете!)

Още един специален нюанс последва на следващия ден – откриването чешмата  Фердинандка, намираща се на „гърба” на Кала тепе. Строена от нашите войници, тя е жива реликва (стига се по макадамовият път, също от тях строен, и с множество паяци, нахално заели цялото въздушно пространство) и пътят до нея ни беше начертан на  схема  от местен жител.

 

Всъщност още една реликва, посещавана отново основно от англичани, чийто ‘подпис’ този път стига и до каменна плоча, намираща се на двадесетина метра навътре в гората. Отново нищичко не доказваше, че българите помнят и хранят елементарен респект към кървавата ни история.

Мъжете почистиха  вековните камъни с трионче и ножове, колкото успяха...

 

Пътят до Фердинандка е доста объркан, всъщност. Схемата свърши работа, но донякъде, повече интуицията действаше. Затова на връщане отбелязвахме корекциите и по-късно я превърнахме в истинска топографска карта. Луди хора, знам...

Достатъчно луди, че след тези неуморителни ‘разходчици’да хукнем веднага по прашните и непознати шосета на Македония към Битоля

и поредната набелязана (междинна) цел - връх Пелистер (2601 м.). По инструкции се озовахме в едно наистина чудесно, макар и твърде цивилизовано място. Независимо от забраната за бивакуване – Пелистер е резерват, решихме да рискуваме, защото планирахме ранно измъкване по посока целта ни, а тя беше и на-високата точка на Баба планина, и Червената стена, и българска военна болница – един достатъчно амбициозен 12 часов маршрут. Не хоризонтален - 1500 метра денивелация...

 

На сутринта спътниците ми в техен стил подбраха най-екстремната (естествено!) и (по предварително дадени им инструкции ‘най-огледната и юбава, по ръба’) кратка пътека, от което езикът ми придоби интересна дължина, но това се очакваше. Интригуващият момент настъпи, когато се докопахме до първите по-сериозни препятствия. Наистина сериозни... Една каменна пътека, която още в началото стресира моята аерофобия, че и с кошмарна денивелация, но стиснах зъби и се юрнах нагоре. До момента, в който не достигнахме буквално каменна стена, която моооооже би бих изкатерила с малко помощ (нужна ми най-вече психологически) и без раница, но с тумрука на гърба ми (все едно с морени от скалните реки го бях напълнила!), който водеше до немалък дисбаланс и ‘пиянско’ люшкане, катеренето би могло да завърши не в болницата, а директно във Вечните ловни полета. Независимо от ръката, която ми бе обещана (и давана!) взех решение – няма да преча на другите и себе си и до тук! (Впоследствие се оказа, че решението ми е било наистина правилно.) И още едно решение – да атакувам върха от по-цивилизовано място сама. Реших още, че няма да имам проблеми. Все пак не сме в дън гори тилилейски... Имах топла дреха, яке, вода, храна (немаловажно за мен – и цигари!) – споменах вече тумрука на гърба си, плюс инат като за световно и ако си отварях очите и следвах маркировката, а не блея в облаците както обичайно, щях се справя. Разбрахме се за връзка по телефона с мъжката част, която щеше да изкатери по козята урва върха, уговорихме среща и хукнах по склона. Издрапаната с килограми пот и часове катерене кота беше преодоляна надолу на тагадък и започнах да марширувам по друга, обозначена от самото начало пътека с няколко направления, която впоследствие се разклоняваше за върха. След сериозен марш ту нагоре, ту надолу, зяпане по неочаквани гледки и силно отклонение встрани от върха ме обзеха леееки подозрения, че нещо съм омотала маршрута.

Три часа и – достигната крайна точка под формата на скала  над пропаст с паметна плоча на местен хайдутин – не Пелистер определено!, направих кръгом и реших да търся къде съм сгафила. Имах късмет и срещнах едни баир-будали, местни, които странно ме изгледаха, още по-странно – когато им проговорих на български, а когато невинно запитах за върха, съвсем подозрително ме огледаха от глава до пети. Явно не им вдъхнах особено доверие, но все пак ми показаха пътеката вдясно и табелата, които бях пропуснала и не пропуснаха да погледнат часовника (вече обяд) и с леко покашляне да предупредят, че дотам са все пак 4 часа сериозно темпо, и то не разходка в парка... Междувременно споменаха някакви скали и когато видях надписа Rock trail, смътно подозрение ме обзекъде бих се озовала отново. (Точно това и се случи!) Независимо от това поех нагоре – докъдето стигна...

Докато правех правих тегели (вертикални!) и обикалях подстъпите  на връх Стиф – портата към Пелистер, като гладно коте покрита паница мляко, през главата ми минаваше основно една мисъл – КАК са се справяли с логистиката, или иначе казано снабдяването (моля за извинение, ако терминологията ми не е прецизна, не съм изучавала военно дело), войниците, които винаги остават на заден план като внимание. Аз едва собственото си тяло влачех нагоре, а какво остава да мъкнеш провизии, вода, снаряжение... И да се биеш...

Маршируването ми нагоре и литрите пот изведнъж придобиха несъществено значение, когато изведнъж съзрях, сякаш изникнала от нищото, дървена платформа...

Оставих раницата (имах чувството, че тежа 40 килограма без този тукмак) и припнах по скалите към нея. Невероятен, размазващ сетивата изглед! После се оказа, че това е наблюдателен пункт от войната, реставриран. Нагоре екшънът по морените продължаваше. Там, всъщност, се вливаше и пътеката, която спътниците ми бяха поели от другия склон. Погледнах жално нагоре маркировката, която водеше нагоре, но разумно (какъв напредък!) реших, че няма да се катеря, независимо че началото  й не беше проблем. Като компенсация, макар и нищожна, освободена от излишни тежести, се направих на Спайдърмен, забила здраво петички в скалата, и се изкефих максимално на птичия поглед...

Признах поражението си пред Планината и след това юруш пак надолу. На връщане от Ахилесовата ми пета ‘кацнах’(разглобените ми кокали, имам предвид) с огромно удоволствие в един вълшебен оазис, изграден отстрани на почти вертикалната горска пътека, в горната й част, и който фиксирах на отиване към прословутата Rock trail. След известно време отдолу се появиха пръхтящи мъж и момче (успокоих се, не само аз издавам звуци на парен локомотив!), които не пропуснаха да поздравят и да се поинтересуват любезно какво, аджеба, правя сама там. Поразговорихме се, но една реплика беше особено любопитна: Всичко хубаво, ама внимавайте, ако ви срещне мечка! Измъкнах се с усмивка, че хората са по-страшни от мечките. Живата истина си е, животните убиват само телата, и то не за удоволствие, но това е друга тема...

После се оказа, че предупреждението им не е на майтап. В този резерват (а ние се намирахме в сърцето му, в най-охраняваната червена зона) имало и рисове, и глигани, и мечки – коментирам фауната само, и всички те под защита на закона и с доста свободно поведение. Все пак въпросната емоция ми се размина! Тези детайли, а и не само, ми ги разказа после хижаря на Копанка, който се оказа син на загинал на Еверест македонски алпинист. От него разбрах и за трети маршрут към върха, без алпинистки изпълнения, но реших да не експериментирам с нощни щуротии и разходка върху нервите на спътниците си.

Поредният местен жител (не историк), който знаеше много детайли за сраженията, местонахождението им, загиналите, линията на фронта, гробищата. Просто хората помнеха... Заговорихме се за Каймакчалан (където бяхме предния ден), завоя на река Черна, Попадия, Старков гроб. Наистина помнеха! А ние...

А ние? Защото Каймакчалан наистина е сакрално място за нас. Във всяко едно отношение! Там единици българи са стъпвали, а всяко камъче е пропито с наша кръв...

Всъщност, да се стигне до него не е чак толкова лесна история. Първо, изисква се разрешение от Гранична полиция, защото браздата между Македония и Гърция минава през самото му било. Бяхме стриктни и се изръсихме на пункта предишния ден с интересния оптимизъм, че ще получим въпросното разрешение за минути. Отново станахме обект на ококорване от страна на полицаите, но определено имаше добронамереност, така че се докопахме до заветното разрешително за отрицателно време и отпрашихме към Скочивир – набелязаната отправна точка за върха (по съвет на Драги, македонския водач, когото бяхме открили междувременно в Битоля (от този култов град ‘уважих’ единствено джамията, в чиито основи при ремонт е открит християнска църква...), дори и бира пихме в къщата му със семейството и съпругата му, българка), където възнамерявахме и да нощуваме, с една приказна планинска река, и не само. И тук имаше лееееко бухване във водата, но доста предпазливо с оглед интересната й температура... (Пак няма компромати, не се кокорете да ги търсите!)

По пътя спряхме на изоставено гробище на български войници, порутени  гробове . И още нещо... Надписите на входа са издълбани, така че нищо да не личи! Да властва забравата! Колко ли ненавист се иска, за да изчегърташ камъка.....

 

На разсъмване Драги ни забра в неистово ранни доби с военния си джип, една бойна УАЗ-ка, която не си знаеше годините. До Каймакчалан (2521 м.) може да се стигне и пеша, но първо, преходът е тежък – през няколко върха, включително Старков гроб и Попадия, минимум 6-8 часа само на отиване, и то с добро темпо (лично аз нямам претенции да го постигам), вода няма никъде, отделно маркировка липсва генерално – това са диви места, и изгубването е почти гарантирано, ако не познаваш региона. Затова компромисният вариант е до определено място с джипа, откъдето има ясна видимост, а оттам – юруш нагоре. „Определеното място” се достига след няколко часа здраво пъплене през камънаци (само военни машини биха преодоляли и тях, и денивелацията – на моменти се виждаше само муцуната на джипа и небето), разстояние – около 40 км... Преди предупредителната табела за Гранична зона Драги включи ръчно допълнителна трансмисия. Очевидно маршрутът се очертаваше пре-любопитен...

Тук е момента да отворя една скоба относно връщането, защото в сравнение с нашето офроуд-ът ряпа да яде! Драги пердашеше по преките пътеки надолу така, че едва ли някое влакче на ужасите би постигнал неговия ефект! Като екстра беше ни изстудил в пряспа сняг (където ни заряза да превземаме върха) шишенце ракия, яка направа!, и след като то обиколи няколко пъти задната седалка, след умората, емоциите и без храна просто ни отряза и се клатушкахме и подскачахме бетер пияни казаци, буквално заспивайки във въздуха, с риск да си счупим вратовете при поредната яма по пътя! Затварям скобата – да станеш за резил никога не е късно, но има и по-интригуващи детайлчета от него...

От мястото, където Драги ни стовари, панорамата към Каймакчалан беше убийствена! Имаше и път, но ние се юрнахме напряко (естествено, мъжете-тротинетки да пропуснат такава възможност!, както и не можеха да си пропуснат попътно останките от военно-полева българска болница) и след известно време се озовахме в подножието му.

С другата жена от компанията се откъснахме малко и отплеснати за разтоварване в разговори стил „Сексът и града” изведнъж установихме, че спокойно се разхождаме на гръцка територия и сме пропуснали нормалната пътека. Решихме, че със специалната униформа, в която някои хора бяха се навлякли, граничарите, дори и да ни срещнат, нищо лошо няма да ни направят... Атакувахме върха вертикално по другия му склон. Хубаво, че имаше туфички, на които да си подпираме ходилата, иначе суркането презглава по камънаците надолу не ни мърдаше...

И директно се озовахме на бойното поле!

Земята беше прокопана от виещи се окопи и траншеи, огромните дупки  за оръдията не бяха мръднали във времето, единствено тревата покриваше следите на историята... На всяка крачка почти настъпвахме железа. Останките от бойно снаряжение и муниции сякаш нямат свършване за един век време дори след многобройните иманярски инвазии! Колко ли смърт под формата на олово се е изсипала на този връх, за да намираме още пълнители от манлихери, гилзи от патрони, части от снаряди... 

На билото ни посрещна птичия поглед към цялата Планина и фронта на българската армия. Виждаше се на длан позицията, която са бранели нашите войници – целия хребет, свързващ върховете Каймакчалан, Попадия  и Старков гроб, от който са отстъпили до завоя на река Черна, където започва началото на края, до разбиването ни на Добро поле. Ад под небето... На който са отделени няколко страници в учебниците и точка.

Там, горе, ни посрещна и вододелът на две държави, от едната страна на която пишеше все още СФРЮ, а от другата  – Елада.

Там, горе, ни посрещна и още нещо – един сблъсък на нации, пазещ още дъха на омразата. Каймакчалан се слави като светиня за сърбите. И те го показват!  Как точно, друга история, аз няма и не мога да съдя...

Преди да отпочинем дори за момент, веднага се втурнахме към почти разрушената постройка на параклиса, изграден преди десетилетия от българи в памет на българи. Състоянието му доказа състоянието на паметта ни. Като българи...

Всъщност никъде не е обозначено, че това е български параклис. Знаеше го организаторът на нашата групичка от предишно посещение. Така, както знаеше и ни заведе до осквернените останки на български паметник, също граден от родолюбци и поломен на части. Дори и каменният кръст беше скършен и поруган, нали е поставен от българи... Не коментирам.

За разлика от нашата национална памет и гордост други такива бяха живи, там горе... От низината, още от Битола ниско долу, се вижда куполът на параклиса, заедно с камбанария и камбана (не бутафорни, а истински), който сърбите са изградили и е поддържан наистина с почит. Ние също показахме респект, докато бяхме вътре. Не зная кога е имало последно посетители, но е факт, че свещичките  горяха, сякаш запалени преди малко...  Там, в мемориална делва, се съхранява и сърцето  на германския ренегат Рудолф Арчибалд Райс, прочул се с любовта си към сръбския народ. Малко по-надолу, досами върха, е изградена костница. Там се съхраняват (или поне така се твърди) тленните останки  на сръбски войници, оставили живота си на Каймакчалан. Говори се, по-точно твърди се и още нещо... Че те са смесени с българските, от които е имало достатъчно количество „материал”... Нормално, при ... хиляди загинали български войници... Които и да са там, в този каменен гроб, мир на праха им! Но... Но... Но.

Сякаш това беше малко като памет, та сякаш затова там се намираха и руините  на Военна болница, силно пощадена от времето (или от човешки ръце). Версията е, че е българска... Стои непокътнат и  кладенецът - единственото място в десетки километра радиус с вода. Не опитахме да извадим. Респектът е твърде силно чувство...

Преди тази „обиколка” направихме нещо, което беше замислено още в България. Точно, както на Дойран. Отново носехме на части кръст, който на място сковахме и надписахме. Имахме невероятен късмет, че в руините на параклиса имаше две дъски (единствената дървена част на целия връх!), вградени в камъните. На горната успяхме да го забием. Един нищожен жест в памет на хилядите, хилядите българи, оставили костите си тук. И които са потънали в забрава. Запалихме и свещички...

Под кръста, на втората дъска, аз поставих – точно както на Дойран, още нещичко,  което със сигурност би се квалифицирало от твърде много хора отново като странно...

 

ЗАТВОРЕНИЯТ ПРОХОД

 

Не, няма да преминеш! Иди си!
Не те познавам.
И многото, след тебе идващи, не зная.
Не си ми сторил нищо. Не искам
жена ти, сред сълзu,
деца сама да гледа!..
Но стигнеш ли до мен –
не ми оставяш избор! Ще те убия!
Макар да бях преди учител,
на разум и любов деца да учех. И на търпение...
Иди си по-добре!
Не искам да забравям, че братя сме!
Кръвта ти по ръцете си не искам!
Но, Бога ми, ще я пролея,
качиш ли се дотук! Умирах често
през дългите години и вече
смъртта не ме тревожи! Умирах всякак.
Но днес смъртта ми достатъчна не е!

Не стига да имам свобода!
А инак с радост бих умрял и този път!
И другите до мене – също!
Но няма да ни имаш мъртви!
И няма път на север за теб през тази планина!..
Красива
и геройска,
и славна,
и трагична,
и в епоси възпявана,
и горда,
и вечер, край огнището,
наново изживявана
в легендите,
смъртта ни
би била пак поредно поражение!..
За смърт е късно, трябва ни победа!
И нищо друго.
Върни се!

Иди си у дома!
Оттук не ще преминеш!

(11 август 1877 г., Шипка, на разсъмване)

 

Това произведение на Ивайло Радев беше лично моя асоциация, лично мой избор, лично мое решение. Тук е мястото да отбележа, че за действието си не съм искала разрешение от двамата автори, но доколкото ги познавам (не като поети, а хора!), реакцията им би била твърде далече от неприязън спрямо своеволието ми...

Под втората творба  си позволих да добавя един послепис:

 

Защо този стих? Защотосмъртта не винаги е поражение. И защото границите на дома са там, където го защитаваш. И защото не е справедливо да не помним тук по начина, по който помним същото там. И защото оставилите костите си тук заслужават не фалшив апломб, а именно такива човешки думи. И защото децата им го заслужават...

 

Юни, 2008 г.

 

---

Роби на страстите си...

 

В препоръките на Планинските спасители точка Първа гласи: Никога не правете преходи сами. И аз поголовно я наруших. Не защото обичам и искам сама – напротив, обичам си социалното общуване (не с всеки, разбира се), а защото никак не ме свърта на едно място, пък възможности нямаше, отделно как не обичам да мрънкотя на този или онзи, затова реших да си доставя сама удоволствие.

И... самостоятелният ми прощъпулник е вече факт и трябва да кажа, че така се забавлявах, не е истина! Надявам се и вие да се забавлявате със семплия ми разказ, многословен повече в частта си за една интригуваща случка...

 

И независимо от нарушението на въпросната точка, претендирам да съм отговорен човек, избрах си маршрут, от който имам бегли, макар и индиректни впечатления – искаше ми се да навестя Голям Кадемлия, до който не успях да се добера при груповата ни визита за Рождения ден на Стоян в масива Триглав юни месец. Получих и схема, и великолепни инструкции от самия него. В петък, след работа, отпраших към с. Тъжа, после по познатата пътека нагоре, с ясната концепция на следващата сутрин раничко да хукна нагоре – къде точно е това ‘нагоре’ и аз не знаех, но смятах, че ще се справя по описание и карта...

 

Концепцията беше спазена точь в точь! В 7 часа ентусиазирано замарширувах по посока екопътеката на Бабското пръскало, дървеното мостче над Бабска река, а после ‘Качваш се горе по стръмната пътечка до панорамната тераса, оттам дръпваш на изток, над тебе е скалистия връх Светишки, заобикаляш го отдясно/от изток, качваш се към него, леко подсичайки отдясно и излезеш ли горе до скалите на върха, сама ще видиш удобния маршрут към Кадемлията, върха се вижда’. Цитираните наставления са на гуруто Стоян, които бяха спазени абсолютно дисциплинирано! Катерих си се нагоре с искрено удоволствие, а панорамата беше уникална – как не си счупих врата да зяпам във всички посоки, не знам...

 

След терасата над пръскалото тръгнах на изток, но тъй като нямах никаква идея кога и къде да се отклоня нагоре, към върха, в момента, в който тя тръгна надолу (решително последваха елементи на разсъждения от моя милост), аз потеглих нагоре. Озовах се в подножието на Светишкия и започна едно зиг-загообразно катерене, нямам думи! Ни пътека, ни дявол. Ту насам си харесам, ту натам... Явно бях поизбързала с отклонението (пазачът на бариерата, когото видях сутринта, беше стигнал до същото заключение - наблюдавал ме с бинокъл донякъде, явно съм му прозвучала доста нереално с желанието си), но в един момент яка радост настъпи в нашите стройни редици – попаднах на пътеката, подсичаща от изток върха. Тя хубаво го подсичаше, но явно не водеше до него, а аз исках горе! И съответно – завой на запад и юруш офроуд нагоре, към билото му. И определено си струваше! Повече от струваше... Издрапах между скалите и отгоре, на юг, се откри умопомрачителна гледка! Нямам спомен да съм си пила кафето на по-умопомрачително място...

След като свърших с охкането и ахкането, отправих поглед и на север – нали уж за Кадемлията съм тръгнала, а не знам за какво да гледам. Оказа се, че на хоризонта снага бяха извисили три върха, че и на запад имаше още няколко парчета, ама кой от тях е Кадемлията? Само в далечината разпознах Ботев, но реших, че няма да тръгвам към него... Я не се смейте!

 

И тъй като споделях емоции с приятели чрез смс, в отговор получих случайно наставление – най-западният бил моя връх! (От тази позиция сградите на билото му не се виждаха, за да имам някакъв ориентир.) Пак последваха умни разсъждения и поех от Светишкия по билото, отново криволичейки, но прицелвайки се в източните подстъпи на първата от поредицата грамади, а оттам по билото и до края...

След немалко маршируване (вратът ми пак щеше да се счупи от оглеждане на красоти – във всички посоки – юг, запад, изток, беше абсолютно завладяващо, нямах думи) с едно непредвидено заобикаляне на нескромен табун коне, които ме гледаха особено, дори и отдалече, така че аз джентълменски направих сериозна дъга, достигнах до набелязаната цел и стъпих на Билото на Стара Планина. Умопомрачително усещане! И изглед на север...

 

Когато се върнах и се порових с вече визуални спомени, установих, че съм преминала първо през Пиргос, на запад е останал Зли връх, а моето трасе съответно е продължило на изток през Малък Кадемлия до самия първенец, моята цел.

От Малък Кадемлия се виждаше приказно панорамата със Светишкия  на юг, откъдето бях дофтасала, а на запад – Големия Кадемлия, в комплект с Ботев в далечината. Продължих по билото, размазвайки се от удоволствие да зяпам отново във всички посоки и да надничам към Северна България, разположена под мен на длан, докато стигнах подножието на Големият К., когото също изкатерих офроуд – пътят към него, идващ от север, не ме привличаше определено. След определено количество пуфтене (това е основното предимство, когато си сам – пъшкане като локомотив на воля и без притеснение) в 14,30 се добрах до целта си, където последва хапване с гарнитура от цялата панорама на запад... Не знам, просто не знам как е възможно да е толкова красиво и завладяващо горе!

 

След като си бях постигнала навитата на пръста идея, вече поглеждах и за надолу, а и беше време. Имаше един леко неприятен момент – каквато съм жаба, цялата вода (1.5 литра) почти беше свършила, така че и този фактор трябваше да го взема предвид. Малко късно се усетих, че не бях коментирала с моето гуру обратния маршрут, но реших, че ще импровизирам успешно – не исках да повтарям същия път, а и той беше наистина много дълъг, отделно че скалистият рид на юг силно ме привличаше. За импровизациите се оказах абсолютно права, но за успешното тая леки съмнения. Е, все пак не си счупих главата, следователно изходът е повече от успешен, но бих си писала три на релси за изхода...

 

Взела решение, продължих смело да марширувам надолу, без изобщо да си имам на идея за точнната пътека, но нали визуално имах идея какво се случва – виждаха се сградите на някаква хижа – допуснах, че е х. Триглав, не се безпокоях силно. Всъщност аз бях на път да направя пълен кръг. На север  се виждаше и Малък Кадемлия, и Пиргос, и панорамата в посока връх Мазелат, а на изток – Светишкия, от където бях дошла, в цялото му великолепие!

 

Ще направя едно лирическо отклонение... Мой приятел (и той баир-будала, но има да му дишам праха, докато го настигна, ако изобщо е възможно...) с много сериозни поетични (и не само) наклонности в разказ относно Голям купен беше написал следното:

 

"За пореден път сетих се за Филип V Македонски. При един от походите си в Тракия решил да се качи на най-високия връх на Хемус, за да види дали и там нямало Богове, както на Олимп. И се качил човекът, но не видял Богове. Въпросът е дали е видял на Олимп? Ако се е качвал там де. (Доколкото елинските Богове са "крадени" от тракийските, както самите елини признават си, то по-вероятно било е да види Богове тук, нежели там!) И другият въпрос е защо се е качил на вр. Ботев (2376 m - както и да се е казвал тогава), а не на Голям купен? Вярно, че първият е по-висок с 207 метра, но пък Голям купен, поне от божествена гледна точка, е много по-подходящ за живеене – остри и стръмни канари, пропасти, отвесни скални стени – само да се рееш над тях цяла вечност! А пък Ботев си е една гола, тревиста топка. Винаги като съм там, сещам се за планетата на Малкия принц – когато си в средата встрани се оформя циркулярен хоризонт, все едно си на астероид. Само дето няма рози, а пък има футуристични постройки на телевизии и военни. Но така са Боговете, поне тогавашните – сигурно са обичали най-високите места, а не най-красивите. Та и затова Филип търсил ги е там."

 

Та същата аналогия и мен ме обзе, когато сравнявах Голям Кадемлия със Светишкия връх. Признавам, омагьосах се от последния! Вероятно не толкова екстремен и опасен както Голям купен (заплюла съм си го специално и него, да видим кога и с кого – не сама, ще му кажа едно ‘Дзак’), но все пак до болка красив!

 

Продължих смело да марширувам надолу, по споменатия каменист рид, любимите ми камънаци не ми се разминаха пак, но нали бяха в посока надолу, преджапах ги... Няма пътека, няма дявол. Междувременно една сърничка изневиделица се появи, току под Големия К.! Когато ме разпитваха за животни, споделих за нея, обаче всички решиха, че било коза и сигурно не съм видяла рогата... Абе как коза, бе! Не съм толкова кьорава... Беше една разтопяваща сърничка, която ме накара направо да грейна от удоволствие! И достатъчно плашлива, за да не ме изчака да я снимам...

 

Водата свърши окончателно, независимо от пестеливото ми и разумно ползване и аз съвсем ускорих темпо надолу, още повече и път трябваше да търся. То моето голяма простотия – около мен пълно с реки и пръскала, но горе... Обаче като буквално ме домързя да се смъкна до Светишката вада, която мернах на отиване, защото не ми се слизаше на изток и надолу, а ме теглеше на запад и нагоре към върха, сега си носех последиците. Да търся път хубаво, ами като не знаех какво търся? И тъй като залагах на визуалната ориентация, постройките в низината ме водеха на запад. Докато се озовах над едни скали и улеи, завършващи отново със скали и откъдето просто няма минаване. Онемях! Виждам долу хижата, с ръка да я пипнеш, но недостижима... В главата ми започна да се нарежда пъзелът как стоят нещата. Спомних си от единственото ми посещение на Малка Равна за възможността оттам да се спусна покрай Долината на ерекцията, независимо от вертикала (помнех обясненията на Стоян, а и с Камен бяхме подрапали в местността през юни), но беше и доста отдалечено, както и най-вече вода там нямаше. Другите трасета ми бяха съвършено непознати. Реших – на изток да търся пролука, по възможно най-краткото трасе. Е да, ама кое е то? Подавах няколко пъти нос над скалите, правех отсечки на изток и запад по ръба, шмугвах се надолу, после пак нагоре, накрая прецених, че трябва да взема решение.

 

Поех риска и се спуснах по едно от улейчетата. Как ли? Мнооооого внимателно и често по дупе почти, естествено. Красива картинка си беше... Не дупето, а маршрута! Щото стигнах пак до скалички, а под тях и наоколо пропасти, и мат!

Снимки няма оттам, но не ми и хрумна да правя такива! Единственото, което ми се въртеше в мозъка е как да намеря изход от забатачената ситуация. Щото тя наистина забатачена – вече се бях шмугнала във въпросното улейче – не много, около 20 метра надолу, но достатъчно да няма шанс за нагоре. Просто няма издрапване! Само с въже могат да те издърпат. И си представих цветно какъв срам ще бера, ако се наложи подобна спасителна операция. ‘Ама, виждате ли, вися сред скалите над хижа Триглав и ако може…’ Не, благодаря!

 

Реших да поискам съвет от приятели по телефона (че и обхват имаше там, да им се ненадяваш на тия мобилни комуникации). То много рано се бях сетила, но... Звъня на Стоян, не вдига – скитори някъде с фамилията в Сливенския балкан. Следващия поред – Андон. Скромничко питам за евентуален път, но не пояснявам точно в каква ситуация съм. Той спокойно дава инструкции – дръж посока изток. Много късен съвет (по-точно късно зададен въпрос), щото аз вече съм хванала посока юг, демек надолу, така че файда...

След като прецених, че хеликоптер няма, а бригада твърдо няма да викам в помощ, взех решение да се докопам до гористия масив, който видимо беше свързан с поляната на хижата и поне опасност от изненадваща скална пропаст нямаше, пък там на място в стил диво прасе ще се оправям. Леко и внимателно започнах да се предвижвам на изток – къде по дупе, къде с цял гръб залепена за вертикалния склон. Стигнах съвсем близо до гората, останаха някакви си мършави 3-4 метра, но с една подробност – маршрутът лекичко прекъсваше точно там и на магия буквално трябваше да се прехвърля над зейналата пропаст. Имах ли избор? Не. Дори не се притесних, мисля. Намерих стабилно камъче уж – отдолу нищо, въздух – и с един скок се озовах на другия ‘склон’, където започваше зеления масив.

В този момент, по-точно в следващия, след като се бях бухнала в дърветата, си казах: Галенооооо, ако още веднъж започнеш да опяваш на глас, че ти прилошава и губиш говор, картина и съзнание от пропасти, ще си събираш зъбките в шепичка!

 

Продължението беше истинска идилия – шус по дупе! То няма и задържане на крака, толкова отвесно. С ръце давах направление между дърветата, но иначе... Някъде по трасето извадих парченце краставица, което оставих умишлено от обяда – да служи като заместител на водата, и го сръфах както бях с кални ръце, така че закърпихме положението. По едно време пак се наложи да скачам, но не хоризонтално, а отвесно – то дървета, дървета, но скалният мастодонт се разпрострял и надолу и те прораснали в него, та пак увиснах на едно местенце, но поне нямаше генерална опасност, както по-горе. Наложи се да тупна от два метра, приземих се успешно на крака, та дори и не паднах, което с оглед разтрепераните мускули си беше доста странно…

Суркането продължи безпроблемно надолу, понякога използвах и пъртините, проправени от диви прасета, а друг път – както дойде. Вече дори успявах да стоя и на долни крайници, а не само на горкото си дупе, което се справи блестящо със задачката! Когато се добрах до поляната, обърнах се и погледнах нагоре с искрена усмивка, нямаше грам уплах или от сорта, след което замарширувах към бленуваната хижа, по-точно течностите, които предлагаше – вода (и бира! – бях си я обещала на Кадемлията). Няма да пояснявам странните погледи, с които ме зяпаха автотуристите, отседнали на х. Триглав, когато си стоварих разглобените, но определено щастливи кокали на земята...

 

Следващият сравнително спокоен откъм емоции ден, както и продължението на този и паркирането в х. Русалка към 20 часа едва ли са нещо изключително, заслужаващо си вниманието ви, като изключим вниманието, с което и Димо, и Надето ме посрещнаха – страхотни, страхотни Хора!

 

P.S. Стоянчик, следващият път (скоро няма да си правя самостоятелни адреналинови експерименти, спокойно) давай описание и за прибиране, а не разчитай, че ще се върна по същия маршрут, щото нали - жени... Следва очарователна усмивка! Относно черпенето ще се споразумеем – правопропорционално на адреналина ще е!

Обаче как се забавлявах, наистина не е истина... 

 

---

 

Основно меню – скаличКИ, с гарнитура вечерен двехилядник...

 

Когато преди месец прецапурках за пръв път през невероятните местности около х. Ехо (влюбих се и във връх Юмрука, и във всичко наоколо от раз) и х. Козя стена, дадох си вътрешно дума, че отново ще кацна там, и то не къде да е, а отгоре, по билната  пътека и самата Козя стена... Изобщо не допусках, че ще се случи толкова скоро, както и не допусках каква магия е наистина горе, само предполагах! Въпросното „горе” беше избрано от тричленната ни група съвършено спонтанно в събота сутринта на път от Беклемето с посока и цел х. Вежен. В началото обичайната сякаш за този проход  пелена  поскърши леко ентусиазма ми относно невероятните гледки, за които бях се настроила, но после моят приятел Горе ми се усмихна лично и разгони де що мъгличка имаше!Като казвам спонтанно, имам предвид тайното взаимно сръчкване с мъжката част на групата ни (хайде, гореееееееееее!!! ) и третият член се предаде... Всъщност отново не знаех какво да очаквам, знаех само, че исках. Ставало е реч (май-май във всеки материал почти) за аерофобичните ми ексцесии и си беше доста самонадеяна от моя страна увереността, че те принадлежат безвъзвратно на миналото, но дебела глава... Е, има и други дефиниции, но нека не се превъзнасям излишно... Началото беше силно обнадеждаващо, тоест безпрепятствено, така че направо навирих нос. Пуснах напред останалите, за да не ги бавя – не заради скоростта (то Козя стена и препускане...), а защото се заплесвах като изоглава по всяко камъче, урвичка, гледка... Имаше някои хиперлюбопитни мигове впоследствие, на едно от които сърцето ми сериозно забави пулса си – стоях залепена вертикално от север и зяпах надолу към дебрите  на Козя стена без кьорава опора, от където се измъкнах доста трудно, а после на останалите местенца буквално си висяхме на въжето като „прани гащи”... Така наречената пътека (ръбче, ако трябва да сме презицни) прескачаше ту от север, ту от юг, та да не ни омръзват пропастите... Признавам, че когато преминахме този приказен участък, мускулите ми бяха вдървени от напрежение, но нямаше кьорав страх (или поне такъв, пречещ на удоволствието), а усещането е повече от уникално! Всъщност, няма подходяща дума за него... След поетия (дълбок!!!) дъх пак драпане нагоре, към някакъв следващ връх, по пътя към който щях да си счупя врата да се обръщам назад, към размазващата сетивата красота, която току що бяхме преджапали. На триангулачната точка, под едно камъче, се бяха сврели няколко калинки, а когато вдигнах нагоре поглед, на изток хоризонтът се откриваше чак до голямата ми (неконсумирана) любов Голям Купен, а на запад  – до сгушената в южния склон х. Козя стена, а в дъното Юмрука и Веженския масив. От следващия връх гледката в същата посока беше още по-фрапираща, като съзряхме и в ниското  паметника на премката, барабар с група ентусиазирани любители, умиращи от студ (установено впоследствие на хижата). След пристигането там, бърборене, хапване, пийване и предупреждение от хижаря, че тази, която сме я замислили много зор иска (ама кой да слуша) – юруш към х. Ехо. Дофтасахме за около два часа, а там – ново предупреждение да не тръгваме, щото било само изкачване и тези 3 хипотетични часа до х. Вежен били определено хипотетични, особено след изминатото до този момент от Беклемето. Да, ама не! Бяхме си го навили на пръста, а и имахме ясна (подкокоросана от мен) идея за следващия ден именно от хижа Вежен, така че към 16 часа хайде юруш на маслините пак! Акъл-море, глава... да де! :) В началото всичко си беше на шест, докато стигнахме премката след Юмрука (който също съм си заплюла, но за по-човешки атмосферни условия), влязохме в спусналата се над Веженския масив мъгла и започна споменатото изкачване. Ама наистина като се почна едно драпане нагоре... Добре, че не виждахме колко е това нагоре. Качвай, качвай, качвай, качвай... Видях си всички неродени братя и сестри! Като прибавим умората от 9 часовия преход, студената, стичаща се на капки по лицата мъгла и бръснещия вятър, романтиката придоби красотни измерения. Имахме усещането, че сме качили вр. Вежен (2198м.), което се оказа не много далече от истината – предхождащият го вр. Каменица е 2104 м., а след като се докопахме до премката, юруш пак надолу към хижа Вежен (1650м.). Мъглата от раз се изнесе, но пък нощта (относително понятие за 19.30ч., но дефиницията му е перфектна, вярвайте) настъпи окончателно и маршируването ни беше просто очарователно! Очарователно и с особен финес прескачахме нападалите по пътеката дънери, имам предвид. За съжаление, емоцията леко ми се помрачи от мърморенето на дамата, която никак не си пада по различните изживявания, но истината е, че аз искрено се забавлявах. Забавлявах се определено и с погледите на авто-туристите (или от сорта), окупирали хижата, когато се стоварихме там към 20 часа. В интерес на истината, хижарите ни очаквали, но не се наложи да им пилим нервите... Оставих мрънкащите вътре (единият от тях продължаваше да опява, а аз както обичам...) и се изнесох навън да си пия питието. Звездите бяха истинска приказка – едни се очочорилииии, само за Чувалуване! Последната мисъл мъдро запазих за себе си, за да не бъда низгверната отново за еретичните си идеи. :) На следващия ден, вследствие на гореописаните емоции някои хора отказаха маршрута през върха (Вежен) и на запад през Старопланинското конче по билото със спускане до с. Антон (като най-приемлив вариант беше спрегната Клисура), затова пак задрапахме по същата пътека, но вече по светло, до бленувания предишната вечер превал. В далечината през утринната мараня се виждаше само шапката мъгла, захлупила х. Ехо и красавците Кавладан и Юмрука. Погледнах жално Вежен  и се завлачих (с нежелание) след групата на Юг, като чат-пат обръщах поглед назад и нагоре... Реално това беше и първоначалното трасе, избрано от мен за катерене към Вежен и сие, заменено в ход впоследствие от компанията, затова любопитно наблюдавах непознатия терен (променлив и живописен, признавам) и паралелно се пустосвах вътрешно на акъла си да избера такова стръмно чудо, защото определено щеше да ни се изпие мозъка в обратната посока... Признавам, с облекчение стоварих окончателно разтрепераното си тяло на гарата в Клисура. И независимо, че следващия ден (че и още ме държи) ходех и се клатех като пате в паници, поредно се убеждавам за истината, изписана на тръбите над Карлово (посока х. Васил Левски) – „Пътят към Рая”, както и обратната версия, в която се потопихме още във влака – „Пътят към Ада”...

---

                                Rainy Official Homepage

 

Copyright © 2004 - 2009 Rainy

All rights reserved.