Спирала

 

Казваш ми често -

тежа ти!

Тежък човек си безспорно.

Само за мен дали е така ?

Предупредил си ме честно, коректно,

и пак за пореден път инатливо те питам -

а къде ти успя да съзреш и усетиш

аз да издирвам прозаична и лека съдба?

 

И какво представлява компромис?

Търпимост, и вяра до кост?

Какво означава чувство за

вечна тъга?

Първото просто е избор -

съзнателен, лесен.

Когато е лесен.

Другото-

част от характери,

особеност странна.

Нарича се още съдба.

 

Непредвидим до сътворимост,

до болка наясно съм какво ще последва

във всеки пореден гневен  момент.

Ще търсиш отчаяно  ъгъл  

във нашата жива окръжност,

и мрачно ще скриеш душата

зад ирис на слепец непробуден.

Нарича се твоя съдба.

 

Всъщност аз просто те чакам, оставам.

Така е било и навярно ще бъде -  

не очаквай жест помпозно излишен,

фанфари, претенции, поза, игра.

Само се скитам безпризорна във мислите,

в себе си,

до изтръгване вкопчена в нишката тънка.

Нарича се моя съдба.

 

Да, знам и това - ние с теб пак сме си същите

и такива ще бъдем. 

Застигат ни драми, убийствени сривове,

дълбоко пропити със грешки ужасни,

и съществуващи, и измислени  често вини.

После двамата тихо, безмълвно се връщаме,

без дори да сме тръгвали.

Единствено белези черни остават -  

рохко-сълзящи, безсмислени.

За да напомнят колко лоши с теб сме били.

---

Приют

 

Добър вечер, приятелко моя.

Добре ли си?

Как преживяваш?

Липсвах ти много, нали?

Извини, но бях обещала

да съм жива, и да се пазя -

за това и не идвах.

Прости!

 

Ето сега пак сме си с теб,

отново сме заедно.

Не, не, всичко е точно -

престани за мен да тъжиш!

Ще ни е хубаво,

взаимно уютно

и топло - 

тъй както ни беше преди.

 

Виждам кората ти е наранена!

Разнищили са те до кръв.

И кой така, за Бога, те руши?

Кажи ми, само ако можеш - 

когато те прорязват със ножове,

дървото умъртвено също ли боли?

 

И кестенът над тебе си е същия.

Колко пъти тогава го прегръщах

със слепи от празното очи?

И тревата е останала намачкана...

Тя помни ли ми дланите издрани,

и споделените без глас мечти?

 

Хайде, лека вечер, приятелко моя.

Да, да, късно е! Ей сега тръгвам.

Недей да ме гониш и ти...

И моля те, не ме забравяй!

Утре сигурно пак ще се върна.

Сърцето брани ревниво своите верни следи.

---

Крематориум 

                             На един мой Приятел. И не само на него...

 

С метален вкус отпих поредното към теб предателство.
Така горчеше!
Безпомощно те наблюдавах...
Изтичаше кръвта от вените на гладиатора,
а зверовете лочеха ли лочеха -
сетивата презадоволени да нахранят...

Дъвчех си сърцето и eдновременно те питах:
това ли бе за теб мечтата - опошляване?
Кажи, приятелю, какви ги вършиш?
Какво, по дяволите мислиш си, че правиш?

Имаш ли идея къде във времето си се изгубил
в издирването на великия, кармичен спомен?
А доверието да получиш нещо неплатимо?
Или... отдавна, отдавна си отровен?

Предлагам ти минутка отдих

от излишно празнодумие -
без поза пробвай и за малко искам

истински да си починеш.
И ако можеш -

простичко и по човешки разкажи ми
какво из пътя от себе си

талантливо съумя да изпогубиш.

Зарежи я тази мнителност. Не ти ли писна?
Къде забрави истинското топло?
На прожекторите ли го подари?
А онова у теб, дълбокото - отвътре...
Разтвори се във видимото и продаваното?
От шум и бутафорност не се ли умори?
От пародийност смехотворна?
И гръмогласия, миражни битки?
Колажи, предизвикани игри?
Не ми изтъквай съдба и приношение, олтари...
Кога, във кой момент палача се превръща в жертва?
Не, не на мен! На себе си отговори...

Не си ли спомняш как обикновено,
и без фойерверки се обичаше?
Дали познаваш душата си реално -
кое я дърпа,
води,
и разнищва?
Приятелю... на какво сърцето ти е заприличало?

Искаш ли да ти разкажа как докрай се остава
отвъд голословните крясъци?
Не декларативно, ярко и от екрана,
а безизходно, и без фонд “резервни остатъци”.

И когато предизвикваш грозно -
до степен на безскрупулност,
и упорито продължаваш себе си,
как смяташ, че ще следваш своя порив,
извън необходимата компромисност -
без съществуващо за теб единствено убежище?

Имаш ли какво да ти разгражда болката,
когато си обезсилен - до счупване?
Някой изцяло да приема твоята природа
без егоистични пориви,
и претоварено очакване?
Къде е нужната за живота ти противоотрова...?

Било ли е изобщо някога по някое си време?
Всъщност... нека с две думи ти разкажа -
ако още можеш да рискуваш, и приемаш,
ако останала ти е трошичка вяра,
ще го разпознаеш и усетиш безпогрешно -
когато някой, без да мръдне, до теб на кладата изгаря...

 

---

 

Атлантида

 

Тълпи от внимание.

Мислите скитащи.

Усмивка - стена.

 

Дирят брутално,

ровят във черното -

търсят жива трева.

 

Поредната маска

непреходно същата -

гротескна скала.

 

Милостивичко крие

какво е останало.

Океан от сълза.

 

Думи механика,

присъствие нулево.

Поглед  кристал.

 

Не от блясък

или пък жизненост,

а просто метал.

 

Дишаше всичко,

вече е минало.

Трева от корал.

 

---

 

Ексцентризъм

 

Прогонваш ме.

 

Не с поглед, или чувства,

а с мъдрост непонятна.

Усмихваш се горчиво,

затваряш ми вратата.

Не те оспорвам, знаеш.

Изпълних ти мечтата -

живея, без да дишам.

Да съществувам някак,

да бъда като лишей.

Сърцето ми да спира.

Други да ме искат,

и да съм щастлива.

Убийствена нелепост -

желаеш да се срина?

Грозната реалност -

аз така загивам.

 

Душата ми пресъхна.

Ти ми липсваш. Много.

Усещаш го. И идваш.

Безусловно и отново.

Разпадаш се. И тръгваш.

Прегръщаш ме без думи.

Лек път ти пожелавам.

Да, можеш и без мене.

Ще оцелявам. Бавно.

Усмивката умира.

Забрави да попиташ:

Ти беше ли щастлива?

 

---

 

Кибритопродавачка

 

Страх ме обзема, до ужас неистов -  

очакване ясно в мисълта драстично нахлува:

сезон охлузващо кървав, изкорубващ ми вените ад.

Усещане - спомен. Рядко се случва

подобен разтърсващ кошмар да почувствам.

Сиропиталищно време настъпва - време разделно и глад.

 

Отбройте щедра милостиня

под форма на тъжни,  

съжалителни всъщност слова,

а после идете във къщи! - скоро е Коледа,

и така е всяка година,

макар не за сираци, но... какво от това?

 

Имам още мъничко клечици.

Купете ги всичките!

Тъкмо няма да имам причини навън да стоя.

Очите ви тихо следват съдбата си.

Знам, че ме обичате! -

Точно там, до входната врата.

 

Хайде, идвайте! Взимайте!

Къс подир къс я разкъсвайте!

Без пари се продава душа!

Можете още! Давайте!

Смело отчупвайте!

Пък и тя го предлага сама!

 

И продължете спокойно напред, и по пътя -

тя нека раздава целия огън,

без в отговор хляб да потърси,

нищо, че е гладна - нали ще запали студа!

Съхранете го дълбоко, някъде отвътре,

тъй както себе си - на топло, у дома.

 

И докато с поглед изпращате една опърпана скитница,

на сбогуване като прощален жест ще разтопи за вас

глуповато и наивно с последната клечица

дори и бъдещ в сърцата ви сняг.

 

---

 

Просия

 

Обеща  да бъдеш.

Не успя.

Разби ме.

За пореден път.

Един ден исках.

Само.

Отделих го.

Единствено със теб.

 

Молбата много беше.

Грешка.

Бъди където си.

Не желая вече.

Нищо.

Знам, в момента си щастлив.

 

Перфектен си до невъзможност,

но само във това,

което е за теб добре.

Ужасна нужда имах.

Кой ли някога блестящо бе написал - 

какво тук значи някакъв човек?

 

---

Армагедон

 

Разказвах ти веднъж за начина,

по който вярвам единствено във теб.

Помниш този миг, нали?

Безпричинно,

и непитащо.

Просто безусловно.

Тъй както слънцето изгрява,

и земята се върти.

 

Ти обикновено подаряваш думички,

от които неистово,

обречено,

безсмислено боли.

А за нещо малко, много мъничко,

което аз така сърдечно искам -

красиво,

и особено мълчиш.

Нищо! Вината си е моя, защото

винаги за теб намирах оправдание,

влизах в бой със себе си,

самоунищожавах се

почти.

Твърдя безцеремонно често

как познавам те без граници.

Затова корях се, че съм лоша,

егоист,

неблагодарница,

а разбирам всичките причини,

и твоите понятия за раните,

с които смяташ ще ме наскърбиш.

Прощавах и за бронята,

и несправедливите ти упреци,

мислите погрешни,

и за опасенията.

Прегазваш винаги молбите ми,

защото после, споделял си от опит,

по-слабичко смъди.

А всъщност когато истината се стовари,

вцепенявам се, изстивам

и недоверието ти към мен -

страшно незаслужено,

отчайващо тежи...

Знам, утре ще ми кажеш -

обичам те, така те пазя,

аз не заблуждавам никога,

преценил съм точно

кога какво да ти разкажа.

Направи каквото пожелаеш!.

Аз няма да се оправдавам.

И това не са лъжи...

Вярно!

Поздравявам те най-искрено

за умението ти безупречно-

да бъдеш прав до невъзможност.

Винаги!

И безвиновно да съсипваш,

докато щадиш.

 

Постигна всичко.

 

Аз не вярвам вече в никой.

В нищичко.

Земята  спря да се върти.

Почерняха облаците,

небето се продъни.

Имаш ли идея колко ми горчи?

 

---

                         Rainy Official Homepage

Copyright © 2004 - 2008 Rainy

All rights reserved.