Алцхаймер

 

Разказвай, за всичко ми разказвай...

Аз искам да премина с теб

по твоя път,

където създаден такъв си от началото.

И отново теб да виждам

всеки миг, и час -

във щастие,

и в скръб.

И в отчаяние, и гордост,

и съмнения,

във обич, обикновеност и сълзи.

И в думи, мисли 

и вълнения,

в обезвереност, грешки и мечти.

 

Вдигни очи сега към мен.
Защо? Не питай!

Просто погледни ме.

Не, не, замълчи!

Уморен си...

Хайде, приседни за мъничко,
а аз ще ти разкажа също - 

с поглед, мълчаливо

и без думи

какво за теб така, така горчи.

И защо ти посвещавам всичко,

и те страдам,

и теб споделям като хляб.

Щастие за мен си искал винаги,

но без любовта ти.

Молила съм те на колене

за обратното да ми простиш -

не, не, не е грях!

Защото съм така устроена,

създадена,

и не умея иначе.

Невъзможно е, повярвай. Забрави!

Само друго не забравяй -

такава съм, така живея,

и съм много истинска.

И не мога да разкъсвам себе си

с неискрености и лъжи.

 

А ти чрез твоя глас разказвай ми,

не спирай!

Аз искам много малко -

да бъда просто в твоя свят.

Да мина през  предишния ти ден,
да бъда с теб и днес,

и утре.

Разказвай, нищо че това понякога

унищожава и помита ме.

Руши ме.

Защото там бил си винаги

и пак ще си.

 

Без мен.

 

---

 

Усещане

 

За призрачност..

Нощта е ден,

денят – нощ.

Слушам те.

 

Шев и кройка,

цветна картина.

Тяло на мъж -

рисуваш се.

 

Разтягаш, 

скъсяваш

закърпваш се -

по мярка.

 

Егото,

мечтите,

себе си.

Нова шарка...

 

Сцена,

грим,

и поклон.

Сбъдваш се.

 

Гняв,

вина,

угризение - 

тръгваш си...

 

Пясък.

Тишина.

И време...

Принадлежиш.

 

На него, нея и на тях.

Просмуква те

съдбата,

като оня дъжд.

 

Отмива.

Поглеждаш:

огледало,

голота...

 

Какво остана ?

 

Струна.

Истина.

Болезненост. 

И любовта...

 

---

 

Откровение

 

Времето несъществуващо докосваш

или то теб безмилостно краде.

 

Дали си шут и царедворец,

или гол до кръв от рани крал.

Или ти си времето на оскотял от болка просяк,

сълза на цвете,

мисъл недостъпна,

страх уродлив...

Усмивка, потопена в кал.

 

Капка дъжд от спомен

или ти си може би самия дъжд...

Пътека  без посока,

сянка на илюзия,

музика неизличима,

зараза като огън -

бликнала без смисъл изведнъж.

 

Подивяла сила -

обзема те скръбта.

Потъваш в черното,

и в спомена.

Забравяш.

Мен,

теб,

нас.

И любовта.

 

Верен си.

И безпощадно непокорен.

Разкъсваш себе си -

умираш.

Искаш го,

защото си свободен...

---

Разстрел

Стената гадничко поддава

под тежестта ти,

предава те

собственото аз.

Илюзията за непоклатимост

рухва,

гледаш право във очите

истината друга,

облечена във думи.

Разкъсва -

сърцевина от кръв

тупти.

Проблем е неин,

на душата.

Удрят

куршумите.

И пак,

пак,

пак.

И пак.

Падаш.

Забавен кадър.

Земя.

Или пръст е,

мека,

като блато.

Очите виждат

само небето,

докато потъваш.

 

В небитието.

 

---

 

Прокаженост

 

Умееш да прегръщаш -

порядъчна оценка.

Разбираш и прощаваш

без прозрачна сметка.

 

Отпиваш пак горчилката,

утайката сълзи.

Взираш се в стъкло -

подигравателно блести.

 

Мълчание прокЪлнато -

дарение до гроб.

За другите е всичкото,

ти си само за любов.

 

Сърцето не издържа,

пръсва се като балон.

Заливаш го с вода -

превръща се в бетон.

 

Място-привилегия

зад телена ограда.

Смея се на себе си - 

иронията не прощава.

 

Болест-наказание,

силата е твоя.

Лечението липсва.

Заслугата?  Да, моя.

 

---

Погребение

Избор на истина -

истина от избор.

Спомен.

 

Прозрение на парчета -

парчета от прозрение.

Грешка.

 

Миг на обида -

обида от миг.

Рана.

 

Отрицание на вярата -

вяра в отрицанието.

Гордост.

 

Смърт на мечта -

мечта за смърт.

Пръст.

 

---

 

Милосърдие

 

Сгърчвам се като хартия във кладата на своите терзания -

не подозирах  виновна колко винаги за всичко съм била.

Троха от хляб дали за миг ще имам на този свят поне?

И докато се разтопявам плавно в моя грозен танц - съдба,

наблюдаваш пламъците как диво и красиво ме помитат. 

Нима до непростимост вечни са тези тежки грехове?

 

И не зная в кой прокълнат храм да се помоля -

на дяволите или Господ,

или може би на еретично божество?

Безсмислено, защото вече в нищичко не вярвам -

забравила съм

чувството на прозаично щастие когато е било.

 

Към теб молитва няма да отправя - лишавам се

от безпределната ти щедрост, с която наясно съм 

ще ме сплетеш грижливо

в стоманено въже от откровение.

 

А после плесница истина със обич ще получа

и милостиво ще нахраниш огъня чрез искреност,

докато изгарям като вещица

в нестинарско изкупление.

 

Прости ми за това, но ако можеш,

и без мъка от поредната вина.

Защото съм човек - ужасно, страшно слаб.

Или всъщност не.

Жена.

 

---

 

Истини

 

Ако само можех за миг да уловя

струните на душата ти прокъсани,

поне за миг със себе си да ги залепя,

ще те целуна с поглед мълчаливо,

с ръцете си избодени ще те докосна - 

стига ми!  - И ще си отида със нощта.

 

Ако само можех за миг да се превърна в гумичка,

следите от себе си безшумни аз да заглуша,

и спомена за мен  като хартия раздран нека бъде!

Раните несъществуващи тогава за миг ще залича.

С тях ще убия, и изтрия, и изгладя в теб и другото обаче -

отпечатък един единствен в душата ти от мен и любовта.

Излишно е по мен ти пак така  да хвърляш камъни -

там  стената липсва, която да ти каже "спри”.

Не опитвай обичта ми да прекършиш и унищожиш –

няма да успееш!

А тя никога и нищо  на теб няма да ти забрани.

Ако ти е нужно и го чувстваш,

кажи й колко е фалшива -  тихичко. 
Тогава няма да я виждаш,

и няма да бъдем за теб обида аз, и тя.

 

И ако трябва аз да не съществувам повече,

и любовта ми да не е за теб лъжа,

тогава пак ще те боли, но много мъничко -

ще си ида! Обичам те и не искам със себе си да ти горча.

Важното е, че ще вярваш  отново и единствено на себе си.

Ти имаше и имаш всичко мое винаги, но...нека е така.

 

---

Призвание

Разруших пак, както винаги,  мостовете зад мен -

и здравия, и пропукан от времето остарял бетон.

 

Защото

бях се взряла само там, във него -

мостче като паяжина тънко,

водещо ме дръзко към небето.

 

Нишка нежна като от коприна,

пътека мъничка от слънце,

бликнало във мен

от твоите очи.

Изсъхна като покосено от сланата цвете,

разпадна се на лъчи от мъка,

удави се

във твоите сълзи.

 

Останах сама там, на скалата,

храна за птиците да бъда само -

нека да кълват от моето сърце.

Любов да пият от душата гладна

и умирайки, нека да заситя обичта им -

оказва се не съм живяла все пак аз напразно.

 

Нищо,че боли.

 

---

Собственост

Нямам пари за подарък.

Себе си  давам ти -

в някакъв простичък стих.

 

Нямам  очи да те зърна.

Себе си  давам ти -

дъх като полъх – невидим и тих.

 

Нямам устни да те целуна.

Себе си давам ти -

отпий ме и после съди.

 

Нямам ръце да те докосна.

Себе си  давам ти -

не съм трънлива, макар да боли.

 

Нямам сърце да си тръгна.

Себе си  давам ти -

изхвърли ме – ти можеш, нали?

 

Нямам сила да те забравя.

Себе си  давам ти -

а ти единствено само бъди.

 

Нямам  душа да те изгубя.

Себе си давам ти -

имаш ме, без да знаеш дали.

 

Нямам милост да убия.

Себе си  давам ти -

за да успееш да живееш.

 

Ти.

 

---

                                 Rainy Official Homepage

 

Copyright © 2004 - 2008 Rainy

All rights reserved.