Пачуерка

 

О, да. Поредната чуждица, ще кажете, с която някой иска отново да ви впечатли. Чийто правопис и звучене аз сега бъркам. Умишлено. Но така ми звучи по-красиво. И да, сигурно няма да сте далече от истината за суетата. С един малък , но съществен детайл. Може би самата пачуерка ще ви впечатли. Вашата си, не моята. Всеки си я има.

Поредица от кръпки, безцеремонно зашити в паметта ни. Някои забравени умишлено, други носталгично покрити с праха на времето, трети пък  небрежно подритнати в ъгъла. И когато изведнъж те заемат своето място в завивката на спомените ви, усещате как картините  се събуждат. Помните ли една приказка ? Когато нощта настъпи, куклите оживяват...

Всъщност има и още една много съществена подробност в нея, в пачуерката. Обзалагам се,че не бихте се досетили. Няма да ви мъча повече. Да, нейната безсюжетност, както перфектно ми го каза един странен мъж.  Никак не искате да повярвате, нали? Аз също. И дали наистина животът ни е наистина безсюжетен? Да, знам, поглеждате ме недоверчиво и то не за  друго, а защото ние обожаваме всичко да вплитаме в логична последователност. Да, да, въпреки моите вътрешни претенции и аз принадлежа към лоното на стадото. Целите са всичко! Не е възможно да се е случило нещичко и ние на момента да не го наблъскаме зад стените и в поредицата от собствената си въображаема карма. А истинската си я изживяваме понякога без дори да я забележим. Само я усещаме и се питаме какво, по дяволите, така ни гъделичка. Дали е така всъщност? След като не вярвам самата аз в подобно безсмислие, макар и отчайващо реално? И за какво ли се ровичкам в тази безсюжетност, чийто единствен ефект ще бъде да смути мислите ви, ако обичате да дълбаете ?

Глупости! Едва ли това сега е само любимата ни словесна еквилибристика. Точно така, прави сте. Ровичкам в себе си. И моята пачуерка.

Ето, това сивото с едва забелязващи се розовеещи петънца. Опитващи безуспешно да пробият. Ироничните лица, ехидно несъответствуващи на младостта им и детското у тях. Дали е само тяхна вината ? Идиотските амбиции. Завинаги пропуснатите нощни бдения. И  секса. И музиката. И мига. Кому е  бил нужен този жадуван и натрупван интелект тогава? Или определението е съвсем друго? На мен? Да забелязвате подобна гордост в момента? Аха, няма я!

О, да, а тази кръпка никога няма да я сбъркам! Пурпурният й спомен ме обладава и сега, макар да съм я изгубила завинаги под покрова и силата на сегашната. Погледа, тръпката, желанието, страха, страстта, сълзите, въпросите, претенциите. Първите! Или откъде по дяволите да знам дали са били първите. Май нещо подобно ми се мотае  от времето на ранните невинни години. И едва ли е било по-слабо, щом безсънието отново е съпътствало тези неосъзнати детски мигове. Само целенасочените действия тогава са липсвали. Децата нямат цели, те просто мечтаят.

Ето, сега  съзирам и следващите петънца, които все още ми намигат безгрижно. Усмихвам им се. И  мисълта за идиотските запивки ала Поручик Галицин отново ме завладява по неповторимия си начин. Цветността и лекотата им се преплитат в мен като пухени глухарчета напук на разума, който винаги съвестно ни  дърпа към повърхността да не би случайно да се удавим в безпаметността на желанията ни. А пък те, виждате ли, успяват да ни потопят поне мъничко в небитието на вътрешните ни копнежи и пиянството на душата ни тайно наднича зад загубилата контрол наша тленност.

И точно толкова дълбоко ни превзема, колкото онези кръпчици, които сега с усмивка и устни докосвам. Черно-бялото им оперение ме карат да потрепервам от емоциите, които хищно опустошаваха дъха ми. Пещерата, запазила кънтящия звук на китарата.  Скоростта на снега под неустойчивата преграда  към  крехкия ни живот. Задъханата моя жажда за победа в играта, безцеремонно нарушаваща аристократизма на хазарта, така великолепно прикрит зад страстите на най-древното усещане – да бъдеш завоевател. И омагьосващият  пукот на огъня. И небитието. И отчаянието. И  тъгата. И болката. И смъртта. Истинската със сигурност ще бъде по-бледа.

Усмихвам се сега иронично на ето това ярко оранжево петно, съчетало болните ми зрели амбиции и  достатъчно крещящо боде слепите ми сега очи. Какво ли съм намирала там? Сигурно е било нещо. Тогава. Защото явно ми е било нужно. И което сега е нищо. Когато съм докоснала противоположното. И съм останала в него. И дали успешно нагаждаме ситуацията според собствената ни гордост? Къде е истината? Коя е тя? Въобразяваме си? Или точно обратното? И дали душата ми ще успее да даде този отговор? А и кому ли е е притрябвал той ?

А... къде ли се изгуби агресивно червеното в живота ми? Когато аз тровя. И то ме трови. Тук е, няма страшно. За да ми припомня милостиво колко лоша съм била. И съм.  Елементарно, но отчайващо точно казано. “Милост за живите”. Имаше такава пиеса или филм като че ли. Или пък паметта  отново ме захвърля в посоките на собствените ми терзания. Жестокост, и предателство, и рани , и грехове... грехове... грехове... грехове... Дали някога ще се науча? Да бъда такава, каквато съществувам в съзнанието и усетите си? Дали само ще си въобразявам колко съм фамозно добра и неповторимо нежна? И докога ще се възгордявам от човещината си? Докато в следващия миг типично по човешки ще забивам ножа на  безчовечието! Смътен спомен сега бликва у мен. Не, не, не е мой. Приказка една бях чела. И там, на везната, докато един човек  примирено и с надежда очакваше истинския съдник да произнесе истинската оценка за самия него, бяха поставени всички добрини, сторени в живота му. А от другата страна – само една сълза. На случаен слепец. Просяк. Когото  този човек бе възнаградил с тенекиена монета. Вместо злато. За да се нахрани. Помните ли я? Не? А аз да. Едно зло. Само едно. Но стига да затрие всичките ви усилия в стремежа да направите поне към  финала перфектна сделката , наричана живот. Защото ние правим това, нали? Сделка! Пазарим се. И алчно очакваме да получим повече, отколкото сме дали. Докато възмутено твърдим обратното. Да живее интереса!

Сега... мълчаливо гледам млечно облачната, преливаща  бледо лилава , и безумно красива тюркоазена кръпка. Отдаване. Пълно. Само това. Без въпроси. Без условия. И това го е имало. И го има. 

До къде стигнах? Пачуерката отдавна свърши, а кръпките продължават да се нижат.

Да, тази последната е извън него. Все още. Както всяка последна. Кръвта още не е засъхнала по нея. От избодените ми пръсти, докато я пришиват. И още го правят.  Докато в нея се раждат, и избухват, и преливат, и сливат, и умират  всички невероятни багри, докоснали дъха ми до този миг. И продължават. И  повече. И още. И онези, несъществували  никога до сега.

Парят следите им. Разтварят се в това петно и сътворявят  поредната несътворима въображаема непреходност. До следващата преходност, нали? Дали?

Ако успявахме както лесно умуваме, така безпроблемно и да се подчиним на смисъла на цялата тази житейска мъдрост, би било  безобразно лесно. И отвратително грозно.

Не искам. И това е!

Да, добре, ще се размие във времето и тази кръпка. И ще се присъедини към онази, другата купчина. Знам. Нали така казват мъдреците ? “И това ще отмине”. И нима аз съм изключение от  всемира? Следва усмивка от ваша страна и правилно. Но нека тя поне е обичлива и топла. Незаслужената  снизходителност само ще ви застигне рано или късно като бумеранг.

Един мъж някога ми бе казал: ”Погледни назад в миналото си, за да видиш как си живялa. Погледни спомените си, защото те имат какво да ти кажат. Събери усмивките си в кутия, за да знаеш къде е щастието ти. Нарисувай живота си, за да можеш да поправиш грешките.” И още неща ми е “казвал” той тогава - точно толкова много, колкото трае  едно безвремие.

Само дали е така ? Сигурно отново греша. Но...

Ако видим как сме живели, дали тишината му няма да ни оглуши? Или блясъка му ще ни причини опустошителни щети? А ако спомените мълчат? И дали  знаем когато сме били щастливи, дали сме били? Или пък пронизващата болка ни е правила точно толкова живи, с колкото се съизмерва щастието? Защо е нужен рисунък на нещо отчайващо забравено, чиито цветове са избледнели до степен на невъзстановимост? Нима ще успеем да замажем грозно зеещите дупки? Нужно ли ни е? Ако е, тогава защо се питаме изобщо? И реставрацията дали доволно ще потрие ръце при мисълта за бъдещата ни непогрешимост? Или точно тя ще ни спира винаги в порива към мечтите? А ако тя е фалша, а онова, отчаяното безумие, теглещо ни към пропастта на душите ни, е истинското? Безумие ли казах? И така ли се нарича вече истината? Или безверието? Мъдростта? Или мъката? Отговорността? Или избора ? Няма лошо. Тогава какво?

Ако. Дали. Как. Но. Не. Да. Защо. Страсти. Пари. Секс. Слава. Суета. Време. Болка. Липсваш. Обичам.

Пароле, пароле, пароле.

Поредната чуждица. Освен мелодията, която сигурно сега леко започнахте да  тананикате. Но зад нея не се крият просто думи, а това, което дълбоко се е свило и леко се подиграва на собствения ни идиотизъм, докато необезпокоявано се самосъжалява, и тлее, и блика, и умира, и кипи, и гори, и просто живее. Доколкото и както умее.

Отдавна не ме слушате, нали? Харесва ли ви вашата си пачуерка? Там сте сега, знам. Мълчаливо гледате острите ръбове, неизгладени дори от времето на онази картина, докарала ви до състояние на безпределна болка. Докосвате с усмихнати длани ето тази кръпчица, донесла ви толкова щастливи искрици в очите. Целувате само с дъх петънцето, което ви е карало да умирате. Прегръщате със сълзите си следващото, което ги е предизвиквало до степен на непоносимост. И...

Спрете! Недейте. Това е само пачуерка. И нека само ви топли. Макар и безсюжетна и безполезна, тя го умее. Само това.

По-високо, не ви чух? Не ви стига? Какво, и на мен също? Знам! Пак ни е малко ВСИЧКО!

НАЛИ ?

 

---

 

Гладиатор

 

Не усети как вулканичната стихия започна да го залива.

Тя облиза с изпиващата си страст кожата на босите му нозе. Пропи се във вените му като отрова и хукна необезпокоявана с пулса на кръвта му. Нагоре. И още. Докрай. Нестинарството се пробуди  с цялата  болка на  същността му. Мускулите му конвулсивно се стегнаха, но бяха заловени  в собствения си капан. 

ТЯ мълчаливо прегази останките от спокойствие, затаени в  слънчевия сплит, превърна го в огнено кълбо, което избухна с всичките си искрящи лъчи и порази с ударната си вълна стоманената му същност. Желязото започна да рони сълзи от безпомощност и се разтопи в прегръдките на ярката горещина, докато безмилостната стихия обхвана в мъртва хватка сърцето му. Разкъса го на всичките му капиляри. Огънят помете крехкото стъбло на цветенцето, впило корен там, в най-дълбокото. То се сгърчи  в танца на смъртта, но очите му не се затвориха и укора в погледа му щеше да го преследва, докато диша. И издъхвайки, то упорито и тайничко стисна в шепичката си зрънцето щастие, докато стихията си доставяше неистово  удоволствие от неговото унищожение.

И горда от постижението си, тя стремглаво се запъти към последната цитадела. Очите му се затвориха от пронизващата болка, стиснала в менгемето си мислите и съзнанието му. И те се предадоха. Подчинени на белезниците, оковали красивото в него, отчаяно наблюдаваха вихъра на дяволите, дочакали своя звезден миг. Безмилостно потушавани, грубо заравяни и жестоко погребвани, прокълнатите червеи на греховете, съмнението, недоверието, ударите, обидите, мъката, калта, страстите, наказанията, тъмнината, обвиненията, егоизма, отмъщенията, раните, нещастието, пропастите, злобата, чуждите предателства, собствените грешки, непростимите вини  изпълзяха подличко като зрители на арената. Гладиаторът щеше да си получи заслуженото. Гибелта му витаеше във въздуха и те го предусещаха със всичките си сетива.И в типично подмолния си стил щяха да го смачкат, но едва след като сринеше и паднеше, изтощен от собственото си безсилие. И безверие. 

Без да протегне ръка към никого. Сам. Винаги. По негов избор.

Черното бликна като блатен газ от недрата му. Започна да го души, докато не получи исканото. Признанието. Пред самия него. И не само. На глас. Всичките му страхове комфортно се озъбиха, свалили превръзката на насилственото мълчание. Надпреварваха се, настъпваха се, биеха се кой по-гръмогласно ще го оглуши. Ръцете му инстинктивно се притиснаха към извора на това мъчение. Искаше да го смачка, но гласовете не спираха. Търсеха своето възмездие. Вълната изби като гейзер, погълна с лекота преградите, помете всичко в него и се разля като лава навън. И потърси още жертви, които той не бе успял да прогони навреме и  осмелили се да останат до него.

Освободени от безпощадния плен, демоните литнаха на свобода. Оплетоха се в косите му, впиха нокти  в топлата му шия, вмъкнаха се в дланите му и ги превърнаха  в студени камъни от сгърчени юмруци. Насладили се на рукналата  кръв,  те се втурнаха  да изследват отново упоритото му сърце за останки от пулс. Доволни от заварената пустош, зарязаха умъртвеното и достигнали горещината на устните му, започнаха да танцуват по тяхната чувственост.

Целувките се превърнаха в обвинителен процес.

Уханието на топлия му дъх  замръзна като скована от лед река, която се разби от яростта му на трошички гордост.

Вълшебната му прегръдка нямаше кого да прегърне и целенасочено, безпардонно, самообвинително, грубо, жестоко и безмилостно насочи силата на цялата си страст към неговото самоунищожение. 

Мислите му избухваха една след друга, причинявайки кратери от поражения без лечение и хриповете на тези каверни започнаха да го душат. 

Сърцето му затуптя за миг, но само за да бъде взривено отново и отново. 

Душата му се разпъна на кръст и всяка нейна фибра заплака от пожеланата и почти мечтана самотна смърт. 

Занемя.

Оглуша.

За всичко.

И всички.

Тишина прониза Нищото. 

Дяволите нямаха повече достоен противник и хищно погледнаха един към друг. Ненаситната им лакомия ги доведе до леталност. Поне временна. Лоша новина за лошите. Самоизяждането им като раково образувание изсмука и сетните му сили. Останките им се свлякоха дълбоко в душата му, за да съхранят там грижливо своите заразени клетки до следващата опустошителна епидемия с непредвидими последици. Ако оцелееше от тази.

 

***

 

...Ослепелите от болка очи бавно се отвориха. Невиждащият поглед безразлично пробяга по сивото пепелище, представляващо самия него. Разрови уморено купчинката, пулсирала и  дишала  някога с цялата си любов и страст. Пръстите му неволно изровиха останките на овъгленото стъбълце. Шепичката му още стискаше здраво зрънцето. Той внимателно я разтвори и  докосна крехката, изпаднала в кома, усмивка. Лекичко я постави в изсъхналата угар и невярващо насочи тъмния си ирис към небето. Безмълвната му молба отекна в обгърналите го облаци и се блъсна в прозрачните им стени. Силата на собственото му неопрощение и мълчаливата му безмилостност разтърси крехката им  същност. Отекна в тях, прегърна жадното им очакване и ги разби на милион късчета обич.

Заваля...

  

---

Сцена

Време е.

Очите  бавно се отварят. Заскрежените клепачи започват да се размразяват. Ръцете  леко потръпват. Ето, завесата сега ще се отгърне. Дочувам приглушения звук на пианото. ”Защо ме питаш кой съм аз?”Сенките пробиват. Ставаш видим и ти. Съзирам погледа ти. И теб.

Замъгленото стъкло не показва протритите ми ръкави и грозното тяло, загърнато с прокъсано наметало. Дълбокият сняг щадящо скрива смачканите пробити обувки.

Студено е, знаеш ли ?

Светлината зад гърба ти се отразява в очите ми и ти съзираш отблясъците в тях. Милостиво заслепяват дълбоките бръчки, прорязали лицето ми. Остава онова, невидимото. Казвал си  било красиво. Смехът около теб прониква в душата ти. Усмихваш ми се. Отблясъците на стъклото озъбено се сливат с лицето ми. Щастлив си от усмивката, която виждаш и те залива. Музиката властно заглушава думите, неумело опитващи да се промъкнат през посинелите ми устни. Не са  нужни. Топлината на огъня около теб сгрява тялото ти. Докосваш стъклото. То послушно поема горещината ти. Стичат се разтопените капчици лед. Допирам дланта си там. От другата страна. Усмихваш се отново.

Време е.

За мен.

Протягаш ръка. Заключеното в бунта на своите мехурчета шампанско безсмислено опитва да избяга. Чета  устните ти. "Наздраве, скъпа. Пия тази вечер за теб! Днес не е утре и никога няма да бъде, но този миг сега е само за теб."

Ето. Достига до мен топлината, която искаш да ми дадеш. Чрез сълзите на умиращите скрежинки. Премръзналите устни докосват  прозореца, носещ твоя дъх. Улавят музиката. ”Нима не знаеш,че това е само миг от приказка, която ти сама си сътвори?”

Сетивата ти затрептяват от живия живот у теб. Потъваш сега в този подарен миг.

Последвал  миналия друг различен, предхождащ бъдещия неузнаваем и неочаквано пророчески необятен.Болка. Тъга. Вина. Неумолимост. Нежност. Различност.  Щастие. Имаш и това. Хубаво ти е, знам.

Време е.

Да, и това знам. Не ми го казвай. Сега ще се обърнеш и ще си идеш. Там.

В шума на желанията ти. В тишината на мисълта ти. В ласките на обичта ти. В музиката на душата ти. Във вятъра на скоростта ти. В студа на океана ти. В писъка на болката ти. В отраженията на неотразимото ти. В мъглата на реката ти. В грозотата на омразното ти. В красотата на страстите ти. В смеха на щастието ти. В небитието на битието ти. В дълбините на живота ти. За да изпълниш със своя спринт онези твои шестдесет секунди, преди диханието на вечността да те обгърне.

Време е.

”Последни акорди. Тишина.” Съзирам  пръстите ти. Нежно  галят  сатена на тежката завеса. С усмивка. Казват, че последната всичко потушавала ? Казват...

Стъклото се запотява. Заличават се следите. От дланите. От устните. От теб.

От всичко. Мъртвите  сетива се сбогуват мълчаливо. Не усещат студа, не чувстват леда.  Милостиво  все пак, нали ? Клепачите бавно се заскрежават отново. Останалото остава зад тях. Пианото отдавна замлъкна. Останаха само заглъхващите звуци на протърканите струни, немощно опитващи да съхранят музиката в тях за още капчица живот. ”На сцената, щом падне мрак, ще видиш принца-просяк отстрани”. Всъщност кой бе написал за  една кибритопродавачка? Май е сгрешил. Не разказваше ли той за онази малка статуя, там  в градината на двореца,  вградена  в замръзналото езеро? Отвън.

Време е.

”Но всяка приказка си има своя край. Изтривам своя грим и изчезва твоя принц сега”. Струните не успяха да оцелеят, но пък нима е нужно? И трябвало ли е? Една притча някога някой ми бе подарил. За  птица. И малкото трънче, впило се в сърцето й. По неин избор. Без избор. Даващо живот и изтръгващо единствените звуци, които тя мечтае да сътвори. Докато умира. Нещо такова, забравила съм я. Не ми обръщай внимание.

Време е.

Наздраве и за теб, любов моя. Щастлива нощ ти желае една скитница. А посинелите устни  леко фалшивичко и без глас пригласят: "До утре, до утре, до утре.  До утре вечер в другия спектакъл."

Да, знам. Греша.

До паузата в него.

 

---

Шоушенк

Умираме от удоволствие да видим величието си. Разплуваме се в собственото си угоено самолюбие. Не можем да скрием искриците, пламнали от гордостта ни колко сме различни. А там, стадото, нека пасе от общата морава.
Момент!
Даваме ли си сметка кои сме? Защо сме? Какви сме? Къде сме? И колко сме “никои”?
Дори и в този миг се питам - за това ли хвърлям тези думи сега? Суетата - моят любим грях. Страхотен актьор впрочем. Последното е само скоба, докато догонвам мислите си. Та... човекът в мен отговаря - не! И отново човекът в мен ми опонира - разбира се! Величието да обсебиш нечий миг се наричало наркотик. Не е вярно. Лъжа ви сега. Не е обсебване. Друго е. Един странен за света и обществото ни и невероятен сам по себе си изобщо мъж обича да ми споделя “еретичните” си разбирания, в които аз пък видите ли, дяволски обичам да потъвам. И него обичам, но това в случая няма нищо общо, и грам пристрастие нямам. А поставените кавички нека всеки сам си ги сложи, или отнеме - според собствените си възприятия. И точно докато непрекъснато плувам в споменатите мои слабости, разговарям на глас, а индианеца усмихнато ми партнира. Да, да, точно от там. От гнездото. Докато вероятно поредната човешка драма протича около нас. Без да я забележим. Нали сме ей там, на високото. Мисля си само обаче още нещо. Ако едно от тези слова, без значение какво дава или взима, без значение как и защо е родено, без значение от мотивите изобщо - ако то успява да отнеме прашинка от нейната болка, на непознатата човешка съдба, с която никога няма да си кажем “здравей”, и й помогне да продължи, без фанфари, декларации и всичко в контекста, то си струва. Всичкото останало. Дано не е декларация това. Само си мисля. Никак не съм убедена. Просто се опитвам да вярвам в това. И то искрено.
И...
Желаем. Страдаме. Обичаме. Мразим. И пак. И отново. И умираме. Ама истински. Само където не ни вярват. Живот под покрова на същността. Коя същност? Моята? Твоята? Кое е животворна критика? И кое жива подкрепа? И съдии, безкомпромисно захлопващи кепенците на чуждите истини. А, коя ли пък е истината? Тази дискусия много ще им допадне. Извисяване над дребното сигурно е велико. Аз пък съм дребна. Или дребнава. Господи, така мразя тази дума. Сега отново ще се оправдая. Тоест... човек съм. Връзвам се. Боли ме от всяка грозна и пошла дума - едно проклятие на орисниците, ако ги е имало над люлката ми. Има дефиниция точна за това, дадена от нашего брата съвременника. Липса на чувство за хумор. Всъщност това последното не е вярно. Изобщо. Защото обожавам да се смея. И вие обичате, нали? С една незначителна подробност. Когато разсмиваш на глас, без да обидиш, нараниш и съответно с кални обувки да нагазиш безцеремонно в доста лични територии. Само където последното е безобразно трудна история. Защото там може и да намериш съответната блатна локва, и следи от мърсотията няма да останат. Има и вероятност обаче да стъпчеш някоя незабележителна тревичка, в която кой знае, след едно безвремие време току виж се влюбиш. Бъдете добри, не бъркайте последното със страстта. И как после ще я целуваш окаляна, и то от собствените ти, ухаещи на блато, галоши?
Широкоскроени? Вафли!
Всяка изказана или още по-зле - преминала през мислите присъда, давана от собствената ни безкрайно щедра същност, оковава и лимитира същата тази наша прословута безбрежност. Ехидно се подсмихваме на чуждото скудоумие и си се възхищаваме, докато не усещаме как попадаме сами в собствената си клопка. Кой ли източен мъдрец бе предупредил : “Внимавай какво ще си помислиш. Току виж се сбъднало”. Цитатът е ужасно неточен, дори и като смисъл в случая, но някак той така ми се слива сега. Никога няма да се науча в копиране. Последното го подминете - явява се опит за интелектуално оправдание на нещо прозаично като слабата памет. И все пак някои мисли така се вкопчват в съзнанието ни, щото то, горкото, се опитва да ги възпроизведе в стремежа си да се самодокаже колко разбира всемира.
И...
Сблъскваме се с грозното. И го приемаме за нормално. И то сякаш ни кара да се чувстваме добре. Имало и по-зле тоест. Сетивата ни са отворени за грубата повърхност, чувстваме се уютно, докато се плъзгаме по грапавината й. И кожата ни смело конкурира стъклената вата. Така де, няма да се сюрпризираме с нещо хубаво, я. Което по презумпция ще приемем за захаросан сериал, фалш и лъжа. Quo vadis, domine? Не, не, последното не е послание на потънал в самосъзерцание драскач. Забравете. Не драскача като определение, а самосъзерцанието. А и кому е нужно това послание като такова, висящо във въздуха? Нито пък е “оригинален” въпрос, или религиозна дискусия, в която ще се предам на първия ”теоретичен вираж”. То някак изплува от водовъртежа на измъкналите се отнейде мисли и аз, хоп - веднага го курдисах, къде на място, къде не.
Всъщност само се питам и то съвсем простичко, колко ли е сложно да кажеш нещо хубаво, ей така? Без повод, на случаен човек дори. Спираш за миг. И поглеждаш. Но ако ви е възможно, по-дълбоко. Или поне се усмихваш. Нищо повече. Да, отвратително сложно е. Имате ли идея какво често се случва тогава? Ще ви кажа. Отваряш се, и сърцевината е отвратително гола. Всичко се вижда. И един присмех започва да те залива, не е истина. Да не говорим и за други по-тежки...хм...  водопади. Някак езика ми трудно дори би сравнил чистотата им с подобна помия. За това смело оставям грозното в същността си сравнение и предлагам да се спрем на блатен гейзер. И той съответно дяволски красиво започва да трови онази просълзила смола, показала се от обелената кора на собствената ви душа. Следва дърво. Не живото и просълзилото се, а онова, вече умъртвеното, което ще послужи за последен дом на същата тази ваша душа. Предлагам да не дискутираме изобщо има ли такъв дом, приемете я за елементарна метафора и ме извинете за обидата към вас с това уточнение. Тоест... 2х1х1 и дотук с грешките. До следващата. А доколко мъдро успяваме да се учим, всеки сам ще си даде сметка. Само едно последно въпросче.
Дали e мъдрост, ако сме се научили да не повтаряме човещините си?
Дали е мъдрост, ако се вкаменим в опит за самозащита?
Дали е мъдрост, ако подозрително превърнем себе си  в затворници на самите себе си?
Дали е мъдрост, ако се щадим, за да не се разлеем?
Дали е мъдрост, ако последиците от риска да сме истински, ни прикове към... мъдрост?
Прощавайте, “въпросчето” сериозно се мултиплицира. Не му обръщайте внимание.
То просто е поредния затворник, копаещ своя собствен тунел. Към каквото. И когото.

---

                                  Rainy Official Homepage

 

Copyright © 2004 - 2008 Rainy

All rights reserved.