Ирис

 

От огледалото нелепо го гледаше един непознат. Сенките, неизлекувани от съня и вкоренени сякаш в стоманеното лице, стояха непокътнати. Така, да нажежават достатъчно силния и драматичен нюанс, присъщ му във всяко действие. Пръстите небрежно докоснаха лицето, потъмняло от умора и  укоризнено напомнящо за безхаберието към него самия.

Искриците изскочиха от тъмното, пламнаха и нахлуха рязко в собствената му цитадела.

Интересно, дали имаше идея колко нюанси разкриват, когато непослушно изплуват от дълбините? И разбира се, обикновено в най-неподходящия момент. Друг въпрос е кога ли изобщо е бил подходящ. Ненавиждаше ги до смърт. И разбира се, тайно си ги обожаваше, защото те безкомпромисно въплъщаваха същността му.

И тя, тази същата, не търпеше носителя й да побеждава, когато наслоената лустросана маска на безпрецентната му цивилизованост се свличаше до кокал и дивата природа на прабългарина  помиташе вмирисаната сволоч около себе си.

Лекичко се усмихваше в миговете на самозаблуди доколко безукорно успява да владее неистовите си страсти.

Мълчаливо стаяваше дъх в момент на слабост - твърде еретична мисъл що се отнася до него, но все още бе твърде далече от постиженията на Один.

Упорито стисваше зъби и оцеляваше дори когато той я душеше почти с омраза и достатъчно самоунищожително, за да не унищожи други чрез себе си.

И сега почти се разсмя на изненадата му от появата им. Би трябвало вече да е свикнал, но последното никога нямаше да стане. Ехидността на самопреценката не прощава, само където е със строго запазена територия на допустимост. Както и самозащитата е безотказна - обикновено е така, когато си до болка наясно с горчивия привкус от падналите бариери. Устните се присвиха в ням отговор на цялото това безумие, което го заливаше в подобни мигове.

Невидимите белези прорязаха сивата тъкан. Изпаднал в безтегловност, забрави света и потушаваната  често алцхаймерова лента безцеремонно се възползва от редкия  шанс и завъртясетивата му.

 

***

 

Триумфалната арка.

Гротескният в позьорството си панаир на суетата. Блатният мирис на елементарните страсти. Прозрачните арогантни щения. Калищата от Тайната вечеря. Отхапваната многократно ръка, наивно подаваща къшейче хляб, така и не се научи на мъдрост. Скелет 509 е благороден само на теория. Оплюваните мечти. Цената на почистването. Осквернените скрижали. Поредният забит гвоздей в китките. Короната от тръни. И Олимп. И присъщите му камъни, разбира се. Обикновено е достатъчно ветровито и самотно там, но иди убеждавай в това драпащите към билото червеи. Кондорите трудно проумяват тяхната психика, както и обратното. Алчното око на бездната. Изплъзващите се пръсти от ръба. Убежището. Мократа пръст на брега, попиваща милостиво цялата натрупана утайка. Всеки олтар иска своето жертвоприношение.  

И Опитомяването.

Неговата религия. Разпознаваше с отчайваща прозорливост баобабите и ги изтръгваше из корен в мига на появата им. Точно така, похлупакът никога не биваше забравян, но поради една много простичка причина -  единствено това би могло реално да го убие. Оръжие, чийто дамоклев меч бе неговата карма. Не искаше повече цветя. Какво ли би било впрочем той да е нечие цвете? Идеята еретично го глождеше понякога, но в крайна сметка горчиво я отхвърляше. Така и не стигна за себе си до ясен отговор кое по-убийствено ще му тежи, а всяка сила има своите гранични стойности. Дори и неговата.

И Заратустра.

Собствените тотеми и табута. Собствените селестински пророчества. Собствените  откровения и понятия. Собствените вътрешни клади. Собствените бесове и демони. Ненатрапвани, трайно премълчавани обикновено. И противопоставяни на всички съществуващи догми. Е, негов си проблем, нали така? Или пък проблем на оковите? Само където пресечената им точка или по-точно последиците някак странно напомняше онази топлийка в тялото на дуралекса. Хирошима. После иди сътворявай безсмислено лекуващи оригами.   

И... Даровете на влъхвите.

Носеше ги неотменно със себе си. Неговата Черна шамия. Грижливо прибраният в куфара ланец насмешливо подсказваше непригодността му за този свят, а гребените безмилостно го осъждаха на обич. Неговото разпятие.

 

***

 

Голите отблясъците на  черно-бялата  лента все още кънтяха из малкото останали празни пролуки на съзнанието му, когато Мисълта изведнъж драконовски отне правото им на съществуване. Просто така, без да ги пита. Тя всъщност рядко им обръщаше внимание. Имаше си важни ангажименти. И достатъчно тежък трафик.

И пирова баталност.

Вярно, арената бе твърде окупирана от конкуренти, които не се поддаваха на силата й, та затова тя бродеше по пътеките на врага. Да го усети и смачка със собствените му оръжия. Една брилянтна тактика спрямо най-ужасния й противник - онова глупавото чувство, което понякога нахално претендира да бъде чуто. И не се задоволява само с опитите си, но и с некоректни методи се опитва да заглуши железния й разум. Отвратително некоректни точно от коректност. Как да се биеш тогава с него? Не й беше нужна битка впрочем. Тя знаеше. Винаги знаеше. Какво ли е винаги да си наясно?

Една очаквана и приета загуба в победата.

И предварително отровена победа в загубата.

Всичко това хубаво, само където сляпата безпардонна самоувереност никому не прощава. Дори и на грижливо бранената, защищавана и окуражавана в здравомислието си рационалност.

Чувството просто я остави да се самообеси  на стоманената си илюзорност. И докато тя суетно се оглеждаше и приглаждаше лъскавите пера на собствената си съвършеност, пропусна  неговия невидим полет.

То проби алвеолите на дробовете му, причинявайки лекичко смъдене, счупи по пътя си една веничка, докато хищно изследваше кръвта му и изскочи от едно косъмче на гърдите му, което възмутено настръхна от неочакваното нападение, вътрешно едно такова. И без претенции, фанфари и аплодисменти превзе и завладя същността му.

Защото това беше неговата мъжка изконност.

 

***

 

Подобие на усмивка се появи, докато ръката му се протегна към душа, а мислите се запиляха към утрешния полет. До тук с единицата безвремие само за него и глътката непланиран озон.

Време е шоу.

 

---

Битие

 

Така е било винаги.

Трескаво захвърлям  ежедневните си дрехи в очакване на поредния бал, в който ролята на Пепеляшка иронично е запазена за моя милост. А принца, разбира се, си ти. Виждам усмивката ти в този миг и се питам защо ли и аз залитам към  тази толкова изтъркана и  достатъчно експлоатирана история. Доста прозаично звучи,  но дали е така? Всъщност е доста различно. Като теб самия...

”Всички щастливи семейства си приличат, всяко е нещастно по своему”. Както съм тръгнала, историята ще се превърне в цитати и перефрази. Май всичко е казано отдавна и кому ли са нужни моите думи, които аз  безотговорно продължавам да хвърлям на вятъра. Някак чувството за вътрешна потребност продължава неистово да ме ръчка и аз свивам рамене. Подчинението се оказва  понякога носело комфорт.

Добре, добре, спирам. Ето какви глупости ми хрумват, докато се рея в пространството в очакване на моя черен принц.  Обичаш така да се наричаш, нали? Или почти така. Нюансите са точно толкова неуловими, колкото е твоята природа. Не възразявам. С едно малко допълнение. За маската.  И душата. Зоро обича странните птици и винаги ще живее по един или друг начин в своите наследници.

Запалвам цигара и категорично обръщам гръб на битието. Приготвям  питиетата. Къде ли съм оставила отново свещите? Никога няма да успея да бъда подредена! Една издайническа мисъл в този миг се промъква в мен като спомен от стар филм. Това не ти ли напомня нещо? Като суетня за скъп гост? Какъвто си ти тук. С мен.

Домашна роба  не се предвижда.

Изтиквам отровата от себе си или поне се опитвам.

Защо винаги искаме да вгорчим прекрасния десерт, който сме си поръчали от небесния готвач в миг на слабост, безцеремонно загърбвайки всички диети? Вместо да имаме това, което имаме, че отгоре на всичко и по наше желание!

Да, ама не! Винаги искаме блюдото от съседната маса. Изглежда дяволски по-вкусно и различно от нашето. Нищо, че за това си разточителство сме обрали последните монети от джоба си. Какво да се прави, ще останем такива, каквито сме. Независимо от всички подправки.

Мислено слагам онази празнична покривка, която пазя само за теб. Колко еснафско, нали ? Шегувам се, разбира се! Сега ще я махна. Нека бъде гола масата. И не само тя. Така, както ти обичаш. А дали зная наистина какво обичаш? Съмнявам се, въпреки смелите си декларации в обратното. Зарязвам обаче твърдо идеята за масата, тя едва ли ни трябва, освен като крехка  преграда, която ти доста лесно прескачаш, когато поискаш. Трудно е последното.

Готово. Защо ли казвам това, когато то винаги е било такова?

Всъщност нищо сложно няма в очакването. Освен  самото очакване.

Леко се усмихвам, докато ровя и избирам музиката за нас. В мен напира желание да те шокирам с една балада, заливаща ме последните дни от ефирана култовия попфолк,  но оставям с лека самоирония тази ерес.

”Шампанско и сълзи”...

Смешно, откъде ми хрумна това. Ти шампанско не обичаш, а сълзите са само обичайния привкус на самоизмама в стремежа си да бъдем все още живи.

Машинално се спирам на Вагнер. После иди отричай подсъзнателното.

Питам се мълчаливо какъв ще бъдеш тази вечер – рицар, скитник, пират, мохикан, хипар, монах, кинозвезда, просяк, шейх.

Как ще нахлуеш – тихо, цветно, уморено, студено, усмихнато, безразлично, отнесено, ядосано, тъжно, бурно, бяло?

Усмивката ти дали ще бъде истински усмихната или отново ще видя нейните безбройни превъплъщения, криещи същността на черния принц?

Какво ще прозира в погледа ти – самота, красота, вина, гордост, суровост, отдалеченост, тъга, щастие?

Защо, какво, как, дали, нали.

Въпроси, въпроси, въпроси.

Да ме питаш защо си ги задавам, когато просто трябва да изчакам своето време, за да усетя отговорите. Дали ще имам минутка за последен щрих върху грима си и непретенциозния тоалет? Познавам добре изпитателния ти поглед. Плъзва се привидно небрежно под веждите, но улавя всяко несъвършенство. И когато го съзре, докато пурата ти дими, присвитите  ириси невидимо, но и неизлечимо заключват  в себе си чувството за нарушена хармония. Твоята. Пак говоря глупости, нали?

Кога си дошъл?

Потънала в теб, дори не те видях. И въпросите изчезнаха. За следващото утре, което ще може би някога ще дойде.  Уханието на присъствието ти превзема пространството. Лавината със сигурност не опустошава повече.

Чувствам как ме поемаш на глътки, бавно, докато вкуса ми не те опияни достатъчно, за да ме отпиеш  на екс. Знаеш, ще има и следваща чаша. А ако няма? Нищо, тогава просто всичко е било премерено и определено. Какъв смисъл има така или иначе тогава да се пести, след като ще свърши рано или късно? А ако няма край, тогава защо e нужно  глупаво скъперничество?

Няма страшно, има още! 

Дъното и аз не го виждам. Знам ли, бутилката може би е с твърде тъмен цвят и ревниво не ме допуска до своите невидими тайни.

Ако я счупя, дали ще разбера?

Тук си. И преливаш. Епизодът от романтичен филм избледнял се втурва по следите на черно-бялата лента на очакваното разочарование, после неразумно се разбива във вълните на екшъна  под ритъма на тежкия рок, почива си в леденото мълчание на трилъра, опитва да се усмихне самосаркастично в черната комедия, полита към фантастиката без да иска разрешение.

Догонвам те задъхано, често мълчаливо.

Успявам. Засега.

Секундите, откраднати  от твоето време, понякога тежат като дамоклев меч. Ето, сега ще свършат. Още миг, и още един, и още, и... Идиотка! Та ти си все още  тук! Защо, по дяволите, търся сама болката?  Защо само нея имам талант да усещам ? Облекчението ме залива като вселена.

Отново избързах!

С всичко.

Всъщност питието  отдавна привърши. Играя си леко с празната чаша, в която утайката там, неусетно преминала  в моето собствено съзнание,  укоризнено ми подсказва желание за още опиянение. Няма да стане, стига й толкова.

Мълчаливо запалвам последната цигара за тази вечер. И този бал. Димът забулва погледа ми, в който се  изгубват искриците в очите ти, нетърпеливо очакващи да идат там, където принадлежат. Изгрева на светлината те очаква. Усмихнато ме целуваш, докато душата ти няма търпение припряно да хукне и да дири миговете, за които си създаден. Чувствам  как протягаш длани към тях, за да ги уловиш. И да потънеш в откровението на твоя живот.

Обръщаш се към мен тихо.

Знам, знам. Знам!

Устните ми те галят с песента на лебеда и се сбогуват с теб, докато без думи ти прошепват неискани обещания.

Дванадесет часа е.

Иди!

Така е било. Така и ще бъде.

Винаги.

---

Поносимост

 

Или май греша заглавието. Ако то коректно отразява нещото, скрито зад него. Отрицателната прилепена частичка обаче само би ограничила безграничността на понятието. Понятие ли казах? Ако вече чувствата имат подобно определение , то значи е такова.

Питам се понякога защо някои червейчета  така успяват да се наврат  дълбоко и  прокопават, ровят, дълбаят . И в един миг  разораната  угар  започва да стене от жажда. Прекалено култивирана и лустросана дефиниция дадох обаче.

Поле от каверни...

“На западния фронт нищо ново”. Или душевния беше. Освен полето с дупки от взривените “мини.  И всяка от тях е отнемала искрица живот. И още една искрица. И още един живот.

Собствената ни душа, комфортно разположена сред кратерите на лунния пейзаж.

И уроци по дишане.

Свирещият дъх на проядените дробове. И хриповете. Докато всяко вдишване е една пронизваща болка. Без която не можеш. И на която се крепи тънката нишка на живота ти. 

Учиш се да дишаш. Учиш се и да живееш.

Щадящо и  бавно пропускаш понякога кислорода, за да не разраниш последната  все още крехка каверна.

Грижиш се за нея като дете.

Докато тя порасне.

Или поне мъничко зарасне.

В следващия миг силно и панически вдишваш, докато самоинстинктивно се спасяваш от задушаващата хватка на “смъртта”. И не ти пука какво се случва след това. Може и потоп. Но поне си загинал жив.

Ето - не си усетил как си затворил сега, в този миг, пролуките.

Чрез НЕЯ.

Самотата.

Тя идва.

И те обгръща.

Като онзи тунел.

Здравейте, анаероби – приемете нов член на биологичното си общество!Биологично ли казах?

Всъщност си я обичаш.

Нея.

Много и то.

Защото е истински грижлива. Само тя. Единствено. А пък ти си обожаваш самосъжалението. Така де, по-лесно няма! И да те глезят. Нещо невиждано за теб. Какъв лукс - дори и не си свикнал на подобен разкош.

А го имаш  в излишък от нея.

Подава ти кърпичка – нали обикновено все нямаш. Докато собствените ти  ръкави вече са достатъчнопрогизнали. 

Иронично те подиграва с лечебната си зъбатост. Докато твоята собствена такава не усеща  как осиротява чрез изронения емайл - вече няма с какво да преглъщаш, храната те задавя, минаваш на вода, но пък и тя нещо липсва.

Брои и отчита по-безпристрастно и  от статистика  листенцата на маргаритката. Докато ти самият ги късаш и захвърляш в краката си, а те, нахалните, сами литват оттам и  затварят язвите и зейналите каверни по оня мускул или помпа май го наричат още.

Оставя те на мира и те запокитва нанякъде ужким, когато й писнеш. Докато писнеш на самия себе си.

Търси усмихнато с теб митичното зелено четирилистие. Докато ти разсеяно и достатъчно мрачно  ровиш  в храсталака с ясното съзнание какъв е сега сезона, през който такова чудо няма - отдавна всичко е прецъфтяло, изсъхнало, изгоряло.

И си те обича. Иска - не иска. Докато ти се ненавиждаш.

Нали си е само твоя.  Единственото ти притежание.

А и къде, по дяволите, другаде да се дене извън теб?

А ти къде би могъл извън нея?

Факт. Никъде !

И играта продължава. Защото е игра.

Сиамски близнаци. Ти го знаеш. Тя също.

Дърпаш неистово връвчицата, която тя е решила да ти отпусне за момента. Ей така, да се посмее малко на наивността, с която хукваш настрани. После ехидно навива скърцащата макара. “Какво си въобразява този рибок? Още не се е родил хирурга, който да те оперира от мен!“

После й го връщаш. Или си въобразяваш, че го правиш.

За собствено самоуспокоение на гордостта си. Защото точно нея си преглътнал, за да я накажеш  по същия начин. И тя да хукне. И после – макарата, връвчицата, скрибуцането, гузния поглед, връщането.

Добре дошла! Пито -платено.

А после ще си налеете по едно истинско питие. Така се скрепвало разказват в казармата доживотното приятелство. Съдбата де. Глупости. Може пък и по индиански – нож,  две китки, вени,  докосване. Малко детинско, но достатъчно болезнено. И с белег отгоре на всичкото. Така, да напомня. Готово! Наздраве и с кръв. Няма бягане. Господа офицеры и вся остальная сволочь! Останалата сволочь се изразяват май само в нея и теб. Друг наоколо не се навърта. Намигаш й с риск да изглеждаш малко нескопосано. Гротеската не ти е силната страна, но пък е достатъчно безопасен самоироничен щит.

Ваше благородие, госпожа удача! Для кого ты добрая, для кого иначе... Нека върви тогава там, при другите, или по дяволите, или където си иска. Ти си имаш госпожа Самота! Безпределно вярна! Няма истини, няма терзания, няма рани, няма никакви подобни глупости! Трети не ни е нужен. Пък и да е потребността ни друга,  кой ли ни пита?

Точно като сърцето наша си е – нито повече, нито по-малко. Чака те на ъгъла, когато се загледаш в някоя витрина. Подритва ядосано камъчето, което те е спънало. Догонва те укоризнено, когато безполезно се опитваш да побегнеш.

Ще те изостави, едва когато спре. И ти спреш.  

Трансплантация не се предвижда.

Банката с донори е изчерпана или по-скоро ти си изхвърлил празния съд. За да не се опитват дори да правят жалки опити за заместителство. Сурогатите никак не са ти по вкуса. А, и разглезени претенции, нали ? Твой проблем. И избор.

Поглеждаш  злобничко  връвчицата, като че ли тя ти е виновна. И която  понякога сякаш леко се  похабява, но това е илюзия. За сетивата. Как може би ще успееш да я прокъсаш. И рибокът изведнъж ще се окаже русалка.

А, става и стрида, стига да е без нея. Стрида? Тогава ТЯ ще намери своето ново леговище. Необезпокоявана. И без корда. Просто тя ще си ти.

Всъщност сериозна грешка допускам! Те и стридите дишат. Каква обида за тях! Къде ти тук анаеробност! Внимавай в картинката и леко на завоите -  все да се набуташ не където трябва. И твърде нагоре все да литнеш!

И как лъжат, а?  Не ги е срам!

За тунела, имам предвид...

Колко било красиво и безболезнено.

Те май за второто са прави. Къде ти усети в умъртвеното? И за първото са прави... май! За всичко ще се окажат прави. Красиво нещо е смъртта. Защото е еднопосочна и уникална. От това по-красиво какво? Кратък поклон и... Е да, понякога време за подобна суета не се предвижда. Пък и повторението на подобен шедьовър е трудна работа.

Глупости!

Колко пъти преминаваш този тунел? И всеки път е единствен, нали? О, да, знам! Ти обожаваш да предизвикваш съчувствие. Нещо бъркаш в картинката обаче. То ти е нужно  най - вече за теб самия!

На теб ти е потребно, дяволите да те вземат. 

И после какво ще го правиш? Лъскава опаковка от  няколко сърцераздирателни слова, панделка в ярък цвят от сълзливо  определение, внимателно подбран интериор, където да блесне и да те примами с цялата си непорочност. 

Е, все един тунел ще се окаже единствен.

Има една добра новина наистина в тази история. Не, всъщност две.

Ти няма да знаеш, че е единствен. И опаковката  панделката , поставката - те просто ще са истински.

Да не забравя и другото  - представлението ще бъде оценено по достойнство от другите. Наистина, интересно как. Те нали и оценките са като истините.

Водевил? Лековато!

Комедия ? Доста изтъркано, пък и трудничка задача да разсмееш, най-много с трясък да се провалиш.

Или забавен мюзикъл тук там с хлипащи сценки? Дай нещо по-така!  

А,  може би пък драма? Звучи интригуващо, но до едно време, защото  всичко е с такъв привкус и някак ще се размие като хамелеон . 

Какво остана всъщност? Все онази старата ни познайница. Нашата си. Тайничко присмиваща се отново. Очакваща да премине поредния тунел.  Да де, витрините, камъчетата, детелинките, емайла,  маргаритките. И потраква търпеливо с пръсти до пакета със салфетките. Бездънен е.  Знам, знам,  в ръчичките си й. И дочуваш ехидното скрибуцане. И макарата. Чегърта. Всичко. До дъно. Заедно с любимата всеотдайна връвчица.

Ваше благородие, госпожа...

И какво още?

Хрипче ли дочух?

Една каверна се опитва да диша май?

Нагла до безобразие,нали?

Всъщност проблема си е изцяло неин.

Да се мъчи!

Кислород няма.

Вече си анаеробен.

---

                                Rainy Official Homepage

 

Copyright © 2004 - 2008 Rainy

All rights reserved.