***

 

Шумно животът ходи във твоите стъпки,

в тебе залюбен - както и той те влече.

Дните ти пламват, думи ти греят във тръпки,

и от сърце ти извор във пясък тече.

 

Идват напиват - все прииждат допиват

твоята кръв, що леят във свои борби.

Мразят те - и към твоя извор отиват,

със вяра, че там ги чакаш пак, може би.

 

                                   Яна Язова

 

---

 

Пуловерът

 

Студено ми е - каза ти. Замръзвам.

Стопли ме някак, моля те, отново...

И аз със чувство на вина побързах

да изплета най-топлия пуловер.

Не го приемай като вещ, която

за тялото ти е предназначена.

С ръце го плетох. Ала и с душата.

За твоята. Нали и е студено.

И ако можеш плетки да разчиташ,

пуловерът, ще видиш, е изпъстрен

със тежка дрямка, слепваща очите,

с изтръпнали от преумора пръсти.

И всяка бримка би те заглушила

с вика си, че едва ли има нещо,

което би се мерило по сила

на тоя свят със обичта човешка.

Дочуе ли вика, знам, непременно

душата ти студа ще надделее.

Не го ли чуе, значи тя към мен е

изстинала... И няма да я сгрея.

 

                    Надежда Захариева

 

---

Аз съм ти камък...

 

Аз съм ти камък на шията -

скъсай въжето, хвърли ме!

Тегля те, суча те, вия те

с тежест неудържима.

До кръв е ранена и пламнала

от камъка твойта плът, знам, но

само че вече и камъкът

от твойто въже малко пламна.

Строши се, нафраска се с ръбове,

изрони се, рухна злокобен.

А бе скъпоценен, без жлебове...

И кой го направи надгробен?

Кой смля го във хромела, лудия?

Кой в трошлек докрай го разнищи?

Отвръх небесата на чудото

кой ритна го в трапа от нищо?

Аз съм ти камък на шията.

Но ти си ми в него въжето.

Хвърли ме! Спаси ме! Строши я там

брънката зла и проклета!

От мен отърви се, захвърляй ме.

Но първо кажи ми, но право:

примка или пък огърлица

от мойто въже си направи?

 

                           Дамян Дамянов

---

*** 

Ти, моя обич, дълго забранена,
ти, моя тайна, скрита вдън горите,
открито трябва да вървиш до мене,
а всъщност си оставаш скрита.

Ти, моя непостигната победа,
ти, моя радост и тревожна драма.
Аз нямам право даже да те гледам.
Аз мога скрито да те мисля само.

                        Евтим Евтимов

 

---

 

Богомилско

Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях - най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно ,
да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова -
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.

Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече -
добрите хора лесно се обичат.

                  Камелия Кондова

 

---

Тежък характер

Като камък на шия,
като белег от нож,
като черна шамия,
като стар меден грош.
Все те нося по мене,
нищо, че ми тежиш.
От глава до колене,
нищо че ме болиш.
Като знак за магия,
като биле за жар,
като люта ракия,
като бял хвърлен зар-
цял живот студ и огън,
клетва и благослов-
добро утро и сбогом,
моя трудна любов.

 

          Миряна Башева

 

---

 

Поръчение

 

Когато вече някой ден

решиш към нов бряг да отплуваш;

недей си взема сбогом с мен -

отплувай, без да се сбогуваш.

 

Върви, обичана жена,

понесена вовек в сърцето-

Луната ще е пак луна

и пак небе ще е небето.

 

В любов недей ми се кълна!

Защо е нужно да се лъжем?

Ти нямаш никаква вина

в това, че ще остана тъжен.

 

Еднъж ли горест съм познал?

Еднъж ли съм се огорчавал?

При мене който не е спрял,

не ме е само той ранявал.

 

Ти моята любов прости!

Сърцето ти не ми е длъжно...

Какво е скръб не знаеш ти,

не знаеш ти какво е тъжно...

 

За сбогом няколко слова

да каже всяка друга може.

Но ти не би могла това,

ти кръст не можеш лесно сложи.

 

Ах, ти си толкова добра!...

И в свойта нова безнадеждност

без думи аз ще разбера

за отзвучалата ти нежност...

 

Затуй когато някой ден

си тръгнеш и не затъгуваш,

недей си взема сбогом с мен,

иди си, без да се сбогуваш.

 

                            Пеньо Пенев

 

---

 

Цената на доверието

 

Така съм създадена,

Че предпочитам

Да се усмихна, вместо да се намръщя,

Да погаля — вместо да ударя,

Да повярвам — щом ме погледнат в очите.

 

Много пъти са ме лъгали.

Дори най-скъпите, най-близките.

Обичта ми са тъпкали

С думи са ме оплитали —

И пак ме гледаха в очите.

 

Може още сто пъти да ме излъжат.

Нека.

Едно не искам: заради стоте измами

Веднъж да не повярвам само

На очите, които наистина

Са били искрени.

 

                        Станка Пенчева

 

---

Стереомузика

 

"Има само
една сянка под тая червена скала
(ела на сянка под тая червена скала!)
и аз ще ти покажа нещо различно
и от твоята сянка, която сутрин те следва,
и от твоята сянка, която вечер те среща."
                                                  Т.С. Елиът

 

В такива дни приятелите оредяват -
като коса са твоите приятели.
Таванът се надвесва, става дяволско
и даже весело ти става, дяволе.
На нощния ти грамофон върти се
единствената плоча и до утре заран
ще бдите върху игленото връхче триста -
отбрани и небрежно издокарани.
Гърми сред поолющените цокли
могъщото подземно пеене
и пукат дяволските кокали
горят столовете, вратите зеят.

 

В такива дни душата ти е друга,
а вехтата, ужасната душа, е вързана за масата
и чака идването на хирурга.
Покай се, дяволе, спаси душата си!
Покай се, дяволе! Кипи катранът,
следобедът клокочи в твойте слепоочия,
а вечерта се гмурка във камбаната,
отмерваща живота ти проточено.
Покай се, дяволе! Дълбоко скалпела
се врязва във плътта уплашена.
Така е то. Душата ти е калпава.
Не струва колкото опашката.

 

В такива дни пространството звучи различно
и някой вън от теб стоварва в тебе гласовете
на вечното мълчание, на вечното привличане
и своя собствен глас, от теб останал неусетен.
Кръвта навярно още оросява мозъка -
тъй както неведнъж си наблюдавал.
Затворил си очи, затворен е прозореца
и в музиката късат се пространствата.
В такива дни - след упокоя и упойката -
усещаш как челото охладнява,
от болестта как се превръщаш в болка
и от човек
как ставаш

 

дявол.

 

        Георги Рупчев

---

Теза

 

След тебе злото диша като хрътка.

(Доброто е обществено понятие.)

Разтвориш ли ръцете за прегръдка,

ти вече си удобен за разпятие.

 

          Добромир Тонев

---

Към себе си 

Когато си на дъното на пъкъла,

когато си най-тъжен, най-злочест,

от парещите въглени на мъката

си направи сам стълба и излез

 

Когато от безпътица премазан си

и си зазидан в четири стени,

от всички свои пътища прерязани

нов път си направи и пак тръгни.

 

Светът когато мръкне пред очите ти

и притъмнява в тези две очи

сам слънце си създай и от лъчите му

с последния до него се качи.

 

Трънлив и сляп е на живота ребусът,

на кръст разпъва нашите души.

Загубил всичко, не загубвай себе си -

единствено така ще го решиш!

 

                         Дамян Дамянов

---

 

***

Поисках всичко: да те имам
и в ярък зной, и в снежна зима,
и ден и нощ, и сутрин рано...
А птиците с трохи се хранят.

Заклинах те с безумни устни
да бъдеш споделено чувство,
да бъдеш нежност и желание...
А птиците с трохи се хранят.

И още исках. Ненаситна,
почти усещах, че ще литна
подмамена от твойте длани.
А птиците с трохи се хранят.

Тъй любовта непреболяла
събра трохите за раздяла.
И подир теб какво остана?
Две гладни птички да нахраня.….

 

                   Божана Апостолова

---

 

Не се завръщай

 

Ти пак ме молиш!

Очите ти така невинно ме гледат,

очите ти все тъй са пълни с разкаяние.

"Прости" - изплакваш ти

и може би сама си вярваш,

сама вживяваш се до болка.

И твоят гениален артистизъм

би трогнал не едно сърце.

Но мене, не!

Не е за пръв път.

И няма да е за последен.

Познати са ми всички твои сцени

и зная наизуст

в коя от тях ще бъдеш скръбна,

в коя от тях

ще се усмихнеш изкусително.

Но свърши се

с театъра на твойта чувственост,

завесата се спуска бавно.

Да си спестим, приятелко, спектакъла

във който двамата

ще бъдеме измамени герои.

Не се надявай повече на състрадание,

душата ми не е салон

и бутафорно отчаяние не я докосва.

Не ще получиш капка милост.

Не съм служител в християнска църква,

да опрощавам до безкрайност. . .

Ще кажеш: - Не зная как се случи,

ще кажеш,

че ти си се бунтувала срещу лъжата

разкъсваща сърцето

слабо само в този миг!

Но може ли с разкъсано сърце

ти чужди устни да целуваш,

но може ли с разкъсано сърце

да шепнеш клетвени слова на друг?

"Самотна бях, така самотна" -

и ето някак си "по женски"

не си могла да устоиш

и мислейки за мене,

копнеейки по моята далечина

прегръщала си чужди рамена.

Но как за мен си мислила,

но как копнееше по мене,

ръце преплела в чуждите коси?

Не е ли тази твоя жажда -

ненаситна болест?

Не е ли тя - отровата на твойта кръв?

Не ме моли!

Не искам да прощавам.

Не мога вече да простя.

И аз съм имал трудни дни,

и аз без топла дума съм оставал,

и аз вървях през нощите студени

и сам приличах на студена нощ

и имаше ли някъде ръка да ме погали

и имаше ли някъде очакващ ме подслон?

Сърцето ми бе смешен рицар -

отказваше турнир на евтините дами

и хвърлените им цветя

изстиваха нестигнали до него.

Дочака те

и ти раздаде всичко!

Една троха дори не си запази.

А ти?

А ти я сбърка с нещо,

което се купува в магазин.

И ей така, по твоему, "по-женски",

на вятъра раздаде я за часове.

"Прости"?

Защото вече си разбрала,

че всъщност само мен обичаш?

Възможно е,

но с колко устни беше спорила,

и с колко длани беше убеждавана?

На сантиметри дишаме един от друг,

а сме така далечни.

Презирам те и ми е жал -

но да погаля, значи да се върна,

а връщане във обичта не знам.

Иди си!

И никога не се завръщай.

Сега съм като пепелище.

Вземи, гребни от тази пепел топла още,

щом искаш толкова да бъдеш с мене.

Това е моята последна щедрост.

След няколко секунди

ще изстине

и аз в ръцете ти

ще се превърна в минало!

 

                           Иля Велчев

---

***  

Понякога това е нечовешко.

Години аз към теб съм устремен,
години радостни, години тежки,
а още ти не си при мен.
И повече недей ме пита в мрака
на този огън как съм издържал.
Когато цели нощи съм те чакал,
тогава дваж по-силно съм горял!

 

                    Евтим Евтимов

---

***

Аз ще идвам внезапно,

като насън —

неразумна, пагубна и тревожна.

Ще събличам

на прага

другия си живот,

сякаш е омагьосана кожа.

Ще накарам

часовниците да спрат.

Ще танцуваме заедно

под звездите.

И с очи,

премрежени от тъга,

ще потънеш

в тъмното на очите ми...

 

А когато

първият слънчев лъч

във прозорците заиграе,

като бяла птица

ще отлетя

от измислената ти стая,

ще се върна

в другия си живот,

в омагьосаната си кожа...

И ще мислиш:

трябва да е било

сън,

реален до невъзможност...

 

                  Весела Димова

---

Молитва

 

Сложи ръка на мойте устни,

когато, морна да блуждае,

крила душата ми отпусне

и безутешна възроптае;

сложи ръка и запази ме!

Да не надвие скръб безмерна,

и в гняв, и в горест твойто име

с похулни думи да зачерна!

 

                Димчо Дебелянов

 

---

 

Ласка

Не вдянах бабиното просторечие
в иглата за закърпена надежда.
Завързах възли за мечти обречени,
от разплитана и вехта прежда..
С на кладенеца стария, чакръка
навивах си въжето за обесници.
От двора няколкото стръка
тъга, завити в стари вестници,
ми даде баба, за да ги засаждам
в онази ми леха от сложномислие.
Когато ми е трудно, се обаждам
на баба пак да ми лекува мислите.
А тя тъй простичко реди по камъче:
едно за черното, едно за бялото.
И нежността. И като малко паяче
плете над мен от светлината одеяло.
И аз не помня накъде съм тръгнала.
Нали се връщам и това е важното.
Забравям да се боря и надлъгвам
в бунта между постното и блажното.
Пременям се с покоя от сандъка
от проумени тайни, страсти отлежали.
А баба огъня в душата ми застъка
за кой ли път с порутени скрижали.
В подобни мигове, за да ме осмисли,
от тишината сътворява свят за мене.
Дори не забелязвам, че ми лекува мислите
тя, баба- като че ли аз от друго време.

 

                 Михаела Алексиева

 

 

---

 

Дойран

Цветята повехнаха. Още на втория ден.
Парче от хляба остана още малко.
Сватбеният пръстен – на врата ми е.
Завързан с червен конец за мен. Недаден.

Думите, с които ме изпрати,
продължавам да ги чувам. И неказаните.
Кърпата, тъкана с обич,
скрил съм под шинела. Пазя я.
Все едно ме докосват ръцете ти.
И дано ми донесе късмет -
да не изпише тялото ми диря
върху снега с червено.
Да ме подмине изстрелът,
дето очите ми ще затвори.
И очите на децата ни. Неродените.
Върху карабината ръцете ми мръзнат.
Твоите ръкавици са последната преграда
между зимата и мен.
Цигарата ме парва всеки път,
там където ме целуна. За последно.
Краката ми потъват във калта -
окопите са пълни винаги до глезените.
Спасяват ме чорапите оплетени от твоите ръце.
Писмото ти – последната преграда пред сърцето ми -
ме топли.
Елек не свари да ми оплетеш…
Оплела си ми мислите. И целия.
Сили ми дава ликът ти
в минутите преди атака.
И ми се иска преди смъртта
пред тебе да се изповядам.
Последната ми мисъл – за теб да е.

Йовано… Йованке…

 

                         Пламен Лакеров

 

---

 

Денонощие

На разсъмване, щом разпозная
потопения в изгрева хребет,
още първата мисъл е тая,
че не трябва да мисля за тебе.

И през целия ден, вероломна,
тя където отида, ме дебне
и каквото да правя, напомня,
че не трябва да мисля за тебе.

А когато нощта е надвисла
всяка болка във сън да обсеби,
аз не мога да спя и все мисля,
че не трябва да мисля за тебе.

 

                       Блага Димитрова

 

---

***

 

Ако знам, че обичта ще свърши;
ако знам, че тя ще се смали;
ако знам, че гръм ще я прекърши;
ако знам, че няма да боли;
ако в нея дълго съм се лъгал
ако не оставя тя следа,
ще я разруша до някой ъгъл
и отново ще я изградя.

 

                          Евтим Евтимов

 

---

Непатетична изповед 

 

Преди да те целуна,

исках да ти кажа

кой съм.

Но не успях,

защото се целунахме внезапно.

Затова сега,

когато ме залееш

със златните вълни на косите си -

изслушай ме.

 

Отдавна не бяха ме наричали

най-добрият човек на света

и аз бях забравил

да бъда добър.

Моето минало

е миналото на един романтичен юноша,

танцувал върху маси и покриви -

защото няма нищо по-скучно

от безопасната повърхност

на дансинга.

 

Често падах,

губех равновесие

от прекалена искреност.

 

Аз отраснах по гари, ресторанти и автостанции

и в хотели сънувах

своите сънища.

Нямам постоянно местожителство

и не искам да имам,

защото се плаша от властта на вещите,

от неподвижния хоризонт на прозореца

и от хората с неподвижни хоризонти…

 

Пусти пътища ли извървях,

малко ли събрах,

или пък много разпилях -

но сега не притежавам нищо друго

освен себе си,

освен тихото желание

да се раздам до последния атом.

 

Ако това ти е достатъчно -

залей ме

със златните вълни на косите си.

 

                            Стефан Цанев

---

Мъка от любов

 

Мисля вечер, като си постилам,

да заспя и да забравя! -

Падне ми глава без сила,

във сълзи ще се удавя.

 

Стана и вратата си отварям,

вслушвам се... далече се унасям...

Нежен славей в песни ще забравя,

той на моя тъжен час приглася.

 

Светват пътищата пусти и големи...

Пак ги гледам с поглед тих, прощален.

Гроба ми се мярка... Върху му червени хризантеми...

Там - и кръстът ми - запален!

                                Яна Язова

---

***

ЖЕНАТА, която от паметни дни

сърцето ми пламенно страстно обича,

живее в незнайни, далечни страни

и Ничия Никога тя се нарича.

 

Тя има над мене безименна власт

и всякоя гънка ми спомня за нея –

на пролет тя кани в разлистния храст,

на есен – в безшумната плаха алея.

 

Над нейния замък мълчание бди,

житейската врява до нея не стига –

и своите жъртви тя дебном следи,

разтворила нощем недзвездната книга.

 

Тя люби печалната бледна луна,

която целува полята безбрежни –

и нейната мисъл не знае злина,

и нейните думи са тихи и нежни.

 

Тя люби потайния приказен мир,

потънал в мъглите на здрачна далечност –

и в нейния поглед – планински тих вир –

оглежда се мълком безмълвната вечност.

 

От своите чисти лазур-върхове,

които крилата мечта не догоня,

тя тръпном се вслушва и тръпном зове,

но нейния зов се в снежинки отроня.

 

И нейната похот безплътна в нощта

от тъмни желания нивга не трепва –

тя слуша чаровния танц на смъртта

и тихи любовни легенди нашепва.

 

На вихрена младост най-свидния цвят

напусто за нея сърцето обрича:

живее живота на приказен свят

и Ничия Никога тя се нарича.

 

                           Николай Лилиев

 

---

 

Ти нищо не разбираш

Как искам да не бях ги срещал
очите ти,
когато се тревожат.
Бих искал да не съм усещал,
да не познавах
гладката ти кожа.
Две малки длани -
да не бях ги виждал,
нозете боси -
да не бях докосвал,
подплашени коси да не прииждат
с купчина незададени въпроси...
Бих искал да не съществуваш -
различна,
неправдоподобна,
дива.
Как искам, да не бях сънувал
внезапно
гола
как заспиваш...
Да можеше -
объркано и сложно
да те оставя в стари чекмеджета.
Бих искал,
но не е възможно.
Не се побираш
в рамки и портрети.
Не се побираш
в мислите ми даже.
И в този стих не се побираш.
Не бих могъл да те разкажа.
Не подозираш.
Нищо не разбираш.

 

                          Любомир Калудов

---

***

 

Аз всички радости на тебе дадох,
аз всички песни с тебе споделих,
аз всички пътища по теб изстрадах,
аз всички дни на тебе посветих.
Аз всички удари след теб събирах -
душата ми една не изгоря ...
И ако трябва утре да избирам,
отново тебе аз ще избера.

 

                             Ефтим Ефтимов

 

---

Ако искаш, моя любов

 

Ако искаш, моя любов, да избягаш
ако искаш от мене, любов, да си идеш,
усмихни ми се като за среща на прага
усмихни се, любов, преди да отминеш.
Не заплитай, моя любов, не заплитай
в косите ми, моя любов, тръни и лаври.
От устните, моя любов, наслада опитай
в любовта ми, моя любов, да повярваш.
Няма да плача, любов, няма да плача,
защото зная, любов, и без мене е утре.
Погали ме, любов, толкова много ще значи
като ласка в най-красивите ни утрини.
Погледни ме, моя любов, погледни ме,
за да видиш, любов, в очите да видиш
как изписах с лъчите, любов, твоето име.
Погален с очи, моя любов, да ме отминеш.
Чак тогава тръгвай, любов, чак тогава.
Назад за мене, любов, и не поглеждай.
Без тебе, моя любов, нищо не ми остава.
Но ти се усмихвам, моя любов. За надежда.

 

                                Михаела Алексиева

 

---

 

***

 

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

Градът далече тръпне в мътен дим,

край нас, на хълма, тръпнат дървесата

и любовта ни сякаш по е свята,

защото трябва да се разделим.

 

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди

и донеси ми своя взор прощален -

да го припомня верен и печален

в часа, когато Тя ще победи!"

- О, Морна, Морна, в буря скършен злак,

укрий молбите, вярвай - пролетта ни

недосънуван сън не ще остане

и ти при мене ще се върнеш пак!

 

А все по-страшно пада нощ над нас,

чертаят мрежа прилепите в мрака,

утеха сетна твойта немощ чака,

а в свойта вяра сам не вярвам аз.

И ти отпущаш пламнала ръка

и тръгваш, поглед в тъмнината впила,

изгубила дори за сълзи сила. -

Аз искам да те помня все така...

 

                           Димчо Дебелянов

---

До утре

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

 

Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изтомена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

 

                       Блага Димитрова

 

---

 

***

 

Да бъде все тъй силна обичта ни
и все тъй силни - нашите сърца
дори когато ни нанасят рани.
От свойта обич нямаме деца.
И може никога дори да няма,
защото тайна трябва да е тя.
От нея стихове се раждат само
и тръгват като рожби по света.

 

                        Евтим Евтимов

---

Ракия и Хляб 

Някоя вечер ще изпия последната си ракия.
И хляб…
Не. Хляб ще ям.
Ще стана и ще си отида небрежно усмихнат,
безразличен, ограбен и сам.
Ще спра да пиша.
Ще спра сърцето си с дясната ръка.
Ща се кача на влака и ще замина нанякъде.
Без багаж.
И без тъга.

Ще остана без спомени.
Ще остана без приятели.
Ще отиде на вятъра всичко,
          за което мечтаех.
Ще останат като сън
старите празници.
И всичко, което обичах
нелепо ще се разпадне
без смисъл и съдържание.

Една нощ ще затворя очи
и ще поискам да ме няма.
Ще поискам да усетя
как бавно изстива кръвта ми
и да смачкам страха,
и съблазънта да остана.

Няма да повярват,
че това съм аз.
Ще ми дадат приспивателно.
Ще се ровят в мен за някакви остатъци.
Ще разкъсват материя
разкъсана от проблеми.
Ще ме търсят във времето,
което не ме прие…

Някъде ще ме прегазят, когато пресичам.
Без да спрат.
И без да се затичам.
Ще бъде безсмислено.
И поне ще е различно.
И безпощадно важно за мен ще остане
последният спомен.
Ако никой не ми обърне внимание
ще вярвам, че ме чака щастие
          поне на оня свят.
Дано не е далеч от земята.
Тук поне обичах някого.
Мои бяха студа, вятъра, самотата.
И вкусът на ракията.
И хляба. 

            Пламен Лакеров

---

 ***

 

„Нищо ми няма, всичко ми е наред...” -

чувам гласа си от дъно на бездна.

А душата ми, Господи, като бучица лед

в питието на мрака се топи... И изчезва.

 

               Божана Апостолова

 

---

 

Тъжна неделя

 

Здравей, чаша! Ний пак сме сами!

От кръвта ми по-скъпо и мило -

в тебе слънчево чудо шуми,

скръбно образа мой отразило...

 

Няма топлите черни очи...

Празна крайната маса остава!

Не тъгувай, сърце... замълчи!

Нищо пулса ти не заслужава!

 

Моя "Тъжна неделя", ридай!...

Вечер моя, черней като гарван!

За мен всяко начало е край -

не зова... не очаквам... не вярвам!.

 

Надалеч ще заглъхна без вест

като твоята песен, Лозане!

Надалеч ще замина злочест,

само орехът тук ще остане...