Amen!

 

Какво толкова - лекарска грешка.

Отрязваш главата, случайно...

После ще сипнеш в косата си пепел,

две-три сълзи, и - прощавай!

 

И те моля, Господи, моля те,

когато съм ЛОШО ранена,

изтръгни ми езика, проклетия!

Несправедлив е в момента...

 

Скъсай го, скъсай го, Господи!

Спаси ме от всичко нечисто.

Тогава съм грозно безпомощна,

тогава съм мръсна вълчица...

 

Извий ги - до кокал, до кокал!,

счупи ми ръцете, щом трябва,

но не давай на моята същност

да къса пак! Точно там, вляво...

 

Не се ли напука, ти пукнице?

И аз съм мечка, имам следи...

Изяж си отровата вътрешно -  

та аз знам как боли, как боли!

 

Направи ме сладникава, бозава,

превърни ме във гадно желе,

и в мазна лъжа, и в продажница,

но е по-добре! Само ме спри...

 

Нали бил си обичал? Нали, Господи?

Не позволявай да се намразя!

Врагът е във мен, най-най-злостния -  

аз не мога да си прощавам...  

 

---

 

Bad

 

Всички дяволи са седнали на масата -

време за залагане!

Със разпилени чаркове от скъсана пружина...

Рицарят отново стъпква розите,

събрани на разсъмване.

Озъбва се по мефистофелски поредната причина.

 

Уродливи недоносчета на вътрешния ад
прогарят вените -
късове от лава… И изригват!

Блъскат се навън като прокажени бездомници

и вият, вият, вият!  

Просят (незаслужен) кислород.

А после йезуитски ги убива

липсата на смисъл от собственото раждане.

Изпръсканият с болка ешафод -
храна за Хадесови гарвани.

Обездумената от думите ти самота пирува...

 

Не се ли умори да бъдеш лош, до счупване?

Във един живот - до тук, дали не стига?

Забранявам! Не! Не позволявам повече!

Ще превържа плътно устните ти със шамия –

онази, моята. Срещу която си безпомощен.

И черното ще унищожа. Ще го разбия!

Обричам го чрез себе си на минало...

Тогава, гол и истински, във мен ще те кодирам –

ще те съблека до чувстване!

И слепите прогледнаха. Усети ли? Те вече виждат!

И реките разтрошиха бента! Преобърнаха си руслото!

Апокалипсисът намери обезоръжаващ пристан...

Ще те дочака от безконечното ти лутане!

Не, нямаш избор! Гравиран си в кръвта ми. И орисан!

Аз имам за съюзник Бог, съдбата, времето...

И ако греша, пъкълът ще композира лебедовата ми песен.

 

---

Безмилостно

 

Сън ли сънувам, тебе сънувам.

Без сън се съмва, изгоро!

Път си намирам, къде ли отивам...

Търся те, моя изгоро.

 

Бездна да беше, луд вир да беше,

все край си имат, изгоро!

Мъката черната, там във сърцето,

немой да спира, изгоро...

 

Кървав еничарин по-милост има

от тебе, моя изгоро...

По-милостив е! До края убива,

и не с обич, изгоро.

 

Клетва си слагам, оброк ти правя,

ден да не видя, изгоро!

Че ще потурча живота на другиго

след теб, моя изгоро.

 

Косите си тежки ще срежа до корени,

ръцете – и тях, изгоро...

Очите ми, слепи, сами се избодоха.

Не те виждат, изгоро.

 

Сън ли сънувам, тебе сънувам.

Слънце не съмва, изгоро!

Път си намирам, къде ли отивам...

Без теб - в земята, изгоро!

 

---

Ресто

 

Не съм скъпа жена...

И щастието ми не струва много-

една отделена минута от всяко твое денонощие.

Само една.

Щетите от липсата ти няма да са драстични -

откъснат миг между другите.

Няколко буквички - кратко съобщение по телефона,

(не е Бог знае какво...)

или драснати набързо в писъмце две-три думи.

Възможно е и от другия край на света,

дори от черната страна на луната.

Достатъчно е за глътката ми въздух.

Не е особено много (поне така мисля)-

можеш да си го позволиш.

Остава някога и да поискаш...

Щастието ми не струва скъпо (и аз самата). Евтино е.

Само няколко удара на сърцето.

От рисковите.

 

---

Баста!

                           “Ако само за миг премълчим…”

 

Не кради, не лъжи, не убивай...

Така и не запомних поредно законите.

Чувствам вътрешно греха, а този...

Този сериозен грях (за мен) не е описан в канона.

Имам нужда от вяра, и тя съществува в мен, но аз питам:

Грях ли е, ако убия, когато защитавам любимия човек?

Ще го направя, на секундата, и без да се замисля.

Бих удушила всеки, и то с голи ръце!

После нека се пържа в казана - докато свят светува,

но за мен е правилно, и точно така е добре.

Питам: грях ли е, ако...  Нека не продължавам.

А някой пита ли се какъв грях е, когато лъжете вътрешно?

Когато задушавате истината в душата. И премълчавате.

Ах, да, вярно! Забравих... Не трябваше да се наранява.

Кого, ако смея да попитам? И как точно ще се случи?

Впрочем дали междувременно не сте го направили?

И с кое осакатено сърце ще си го позволите?

С онова, същото? Което е потърсило в друг пристанище...

 

Вие, пазители на осиротялото статукво;

вие, справедливите фалшивоправедници;

вие, стожери на циникоморала...

Хвърляйте камъка! Свикнах - няма да сте ми първите.

а и още очаквам, но ще ви кажа:

Не правя сделки, включително за несамотност в бъдеще.

Дори от ежедневната - за кората хляб, ми се гади...

Искам да ме искат, и то докрай - без търговия с трудности.

Искам да ме имат цялата! Искам сутрин да оставам,

и защото съм открила своята изконна истина,

рискувам здраво, и действително ва банк!

Плащането, ако се наложи, е по подразбиране,  

а вероятността да изгубя е съвсем реална -  

като гладна хиена диша във лицето ми, но пък...

По-искрена съм от всички ви! И по-вярна.

Не се чукам със заместители,

и ръцете ми не прегръщат по навик.

Любовта я има във очите - с един-единствен адресат.

Хайде, можете да ме разкъсате!

(Усмихнете се без притеснение - и той го прави...)

Нали сте отговорни, а пък аз съм онзи там, рогатия.

Обаче... колко сте по-безгрешни? Нищо, че уж спазвате канона.

Когато мълчите, дали всъщност не се мамите?

Как е възможно да се ощастливи със изпразнена утроба...

Да, не ме щади никой и са ми кървави сълзите -

така е обикновено там, на кръста.

Страх ме е до смърт, но намерих себе си.

Може за вас да съм проклетия Юда,

но няма да се самопредам, а също и чувствата.

И... Господ да ми е на помощ.

 

---

Стъкълца

 

Във жълтата пауза на светофара след поредната безсънна нощ;

във мъртвите секунди, докато те няма, и втренчения поглед в нищото;

във мократа възглавница; в усмивката дошла от никъде за теб;

във демотивираното на моменти безразличие да изглеждам някакси;

във глупостите и шегите, чрез които заблуждавам всички колко съм добре;

във празните учтивости, във лицемерното търпение със другите;

във зъбенето срещу всички обстоятелства, във оцелялата надежда на инат;

във стиснатите устни от умора и отчаяното обезверение във себе си;

във жаждата да те очаквам и завистта по детски, че те деля с когото и да е;

във свещичката, която паля за двама ни и молитвата за общо бъдеще;

във щастието през сълзи, защото съществуваш и те има именно за мен;

една-единствена дума е просмукала битието - липсваш ми...

 

---

Асистолия

Когато те чакам, и чакам, моя любов...

И те няма, и няма, и няма!

И няма да дойдеш сега! С порите знам!

Тогава сърцето ми полудява...

 

И стискам юмручета,

до болка ги мачкам -

яростно, диво, неистово!

И го удрям, и удрям, и удрям -

онова, измъченото. Чувството...

“Не, ти ме лъжеш! Млъквай веднага!”

 

И мразя дочутата истина.

Ехидно звучи. И е страшно.

Ужасно е...

И като малко дете я опровергавам:

“Ето сега! Почакай още минутка.

Преди да отсъдиш.

Още секундичка само...

Моля те!

После ще видиш! Ще видиш! Ще видиш!

После аз ще се смея -   

на глас, макар и през сълзи,

а ти гузно ще ми се извиняваш.

 

...Да, добре, хубаво!

Вече е факт, но аз пак не вярвам!

Върви по дяволите с твоите предчувствия!

Знам, знам!

Принцесите нямат право

да хлипат грозно, като оплаквачките -  

пречи им пиедестала.

Това е привилегия на една жена,

съвсем обикновена,

която докрай е останала...”

 

---

Simplicita

 

Гледах я. Красива и успяла, с кариера;

перфекционист и педант; умна

(често отгатвам хората, а и тя го потвърди)

и много намахана (каква звучна и нестилизирана дума),

уверена в себе си. Без демонстрации.

Толкова приличаше на теб.

Не я познавах, но не ми и беше нужно. Бях сигурна...

Харесвах я. Не само по зодия (разбира се, че се оказа твоята),

а така - по инстинкт.

Попитах, съвършено импулсивно (нищо че знаех отговора) -

би ли пожертвала всичко постигнато за едното-едничко чувство?

И тя сподели честно: “Никога!”

Повярвах й - беше нормално. И се ужасих. От себе си...  

Сигурно така е редно, но не и за мен (явно не съм критерий).

И тя продължи... Обясни кратко, рационално и искрено:

“Чувствата отминават винаги. Не си струва личната жертва.”

Мълчаливо я изслушах, дори с усмивка на устните.

После си допих виното. Ей така, сама.

И продължих да мисля, леко (и безкрайно) отчаяно -

наистина ли нещата от живота стоят точно така?

Елементарно...

 

---

G7                          

   ...Аз просто дилетантски я замествам.

К.Кондова

“Как се обича художник”

 

Разделям го със нея...

Какво казах, подялба?

Лъжа е! ТЯ го има.

И му е ножа, и хляба.

 

Краде ми го безсрамно в нощите (и дните), 

а после той се чувства като Луцифер,

и ме натирва при тия същите, събратята...

И на границата между смъртта и живота,

срязал вените си върху своето разпятие,  

ще ме вплита пак във всяка нота,

(любимата е здрава спойка за темелите)

и с всяка капка кръв, докато я свири,

ще граби, граби, граби! –  от душата ми...

И я раздава, без да го разбират,

и ще се мрази после – яростно, неистово!,

защото, както винаги, ме е забравил...  

И защото е такъв, какъвто е.

(Благодаря ти, Господи, че ми го даде!)

Ще ме иска – диво и първично,

огладнял за мен, като дете в сладкарница,

но би ме разпродал заради нея!

Двадесет и девет сребърника щастие,

двадесет и девет сребърника болка...

Ад и рай в едно - озонът му за дишане.

Не, не ревнувам, и нямам против,

защото, защото... Усмихвам се.

 

Да, ТЯ ще бъде много лъскава,

красива, неприлично съвършена.

Ще я харесват – някои и искрено,

(и него - дал му Бог талант и външност)

ще й се кланят, и ще го миропомазват...

Но тя ще е кънтяща дупка! –

тишина след фойерверк на панаир, 

миризма на празно, на черупка...

Безпомощен, езически курбан

във Дяволското гърло на ждрелото -

зейналата паст за жертвоприношения,

а на изхода й нищо, нищо, нищо!

Ако ме няма мен, и точно мен -

да го очаквам, и осмислям лично...

 

*G7 – вид акорд ("дантелен септакорд") в музиката.

 

---

Анихилация

 

                    Отидох на пазара за железария.

                                                 И купих вериги.

                                                  Тежки вериги.
                                          За теб, моя любов.

 

                                                   Жак Превер

Живот - проститутка,

стерилен от чувстване.

На всички си.

Ничий...

Без посока за в къщи.

 

Усмихваш се. Дишаш! Нали си свободна...

Повръщаш червата си в пристъп на щастие.

И е светло. Политаш.

Все по-нагоре!

Стигаш точката – връх. На обезсмисляне. 

 

Светът ти е нафора - тежка трапеза!

Пиршество със храна. От Голяма Задушница.

И пътища, пътища...

Избор до Бога!

Неведом домът - върху него, Холандеца.

 

От кал сме създадени, пак ще сме пепел...

Само, Господи, НЕ преди кръста!

Ако счупят оковите

вътре - в сърцето,

не ме вдигайте! Пулсът е мъртъв.

 

---

Вагнер

 

                                 “Боли ме страхът...”

                                           Б. Апостолова

 

След ударите има хора, които се изправят,

хващат се в ръце, стават вътрешно по-силни.

Ако съм точна в израза, шапка им свалям,

но аз губя мотивация, руша (се), дегенерирам...

Понякога сама си философствам, като Мечо Пух –

как е възможно да се играе на руска рулетка

с хората, които дълбоко обичаме?  

Не знам, непонятно ми е. Как?

Какво ли значение има причината?

...Като в стъклен каданс барабанът бавно се завърта,

превръщаш се в зайче. Хипнотизирано.

И - щрак!

Сърцето започва да прескача в тахикардия...

Слава Богу, празен ход!

Като епилептик трепериш от облекчение -

психолозите го наричат посттравматичен стрес.

Отваряш се, попиваш топлината, слънцето.

Нали си до мен! Щастлива съм...

Оказва се, че светът отново съществува,

има цвят и мирис, и е прекрасен.

Мога да го покоря - със теб, и от любов.

Изграждам се. И съм много красива.

Внезапно, и отново – щрак!

Уж си подготвен, а слънчевият сплит избухва -

изпадаш в делириум.

И следва посока надолу, (само)разруха...

Моля те, не го прави! Не бива!

...Боли ме страхът.

Приютил се е в твоята непредсказуемост

от следващия удар на механизма.

Здраво си хванал дръжката

на същността си,

но и моята ръка е прилепнала там –

плътно в твоята. Не от мазохизъм.

От обич е...  

Останала ми е последната надежда -

(знаеш ли, не са ми необходими другите)

пълнителят да се окаже празен в крайна сметка.

Аз няма да откъсна погледа си от дулото. 

---

Tempore

                                   

                       “Една смърт е трагедия, милион - статистика”

 

Като филмова лента преминават край мен -

образи, съдби. И личности.

Любят се, мразят, умират. Борят се -  

за слава, обич, пари, секс. Или насъщния...

Шумотевица. Светът пулсира.

Боже, как не проумяваме!

Прашинки сме. Нищожни в нищото...

Знам, утре ще ме забравите.

Не само вие. Всички.

Това е истината, не преигравам.

Една жена от битието - страдала, обичала;

някоя, нечия, никоя. Това е...

За малцина имаме значение.

Жизнено. Такова едно, незаменимо.

Как се диша с дупка във предсърдието?

Невъзможно е. Следва вегетиране.

Знаеш ли, премръзнах. Без теб е толкова студено.

Какъв е смисълът да прочетеш предсмъртното на Маркес, ако...

Написах ти го на салфетката - единствен си.

 

Послеслов: Пази ме.

---

Ранимо

 

Маски. Маски. Толкова маски...

Защо са ти? Толкова ли е необходимо?

Усещам те, гледам те – нищо, че не знаеш. 

Чувствам винаги дори и сянката ти.

Добре те познавам - навици, характер, особености.

За мен не си невидим...

Преглъщам - нали трябва да мълча.

Държиш да си свободен.

Само душата ми се разпада на стъкълца.

Мисля си… дори това ли ти се свиди?

Да мога да те виждам, дори и дума да не отрониш -

един празник за сърцето ми.

Да ти се порадвам - чисто, искрено, невинно,

както дете под елхата на Коледа.

Защо, и защо, и защо? Наистина не е честно.

Аз толкова малко съм искала.

Защо трябва така, преоблечен във тайна?

Месеци от дни. Години...

Към останалите с внимание,

(друг въпрос е дали го заслужават)

а за мен...

За мен да те няма.

Знам, че и така обичаш, но...

Това спокойствие, твоето, дали си струва?

Ако предизвикваш безпричинно и една сълза,

тогава за каква обич говорим?

Не бива, не бива!

Не идвай така -

с поредното домино, криещ очите...

Не ти ли е достатъчно,

че не ме желаеш никъде с теб?

Привилегията я имат други.

Само някое и друго писъмце.

(Дори телефонът като жест е бил много.)

Научих се да проявявам сила и в тези неща -  

заклела съм се, но ми е трудно...

Не я похабявай - толкова е безсмислено.

Аз всичко съм приела. Всичко!

Слаба съм без теб, и дяволски безпомощна...

Аз и с това се справям, но... кому, кому е нужно?

Жалка ли изглеждам?

Може би, но съм искрена.

Ще го преживея,

щом ти е нужно да си необвързан.

Дишай, моя любов.

Дишай!

Напълно, напълно свободен.

Само се връщай. Чакам те.

Обичта ми няма условия.

---

Ендшпил

       “Няма ненаказано добро”

                Еврейска поговорка

 

Трудно, много трудно се лекувам от раните -  

признавам, не съм съвършена,

но пък самотата не може да е оправдание

за собствената ни непочтеност...

Аз не знам как ме гледаш в очите,

а си бъркала тайно в света ми,

зад гърба ми да късаш от последния залък -

ти, която беше наясно за мен какво означаваше.

Категорично не е само твоя вината,

но другите не знаят за ръбовете ми на оцеляване

точно без него, този мой въздух... 

Не, самотата не е оправдание!

Та нали бях до теб, самата аз в бездната -  

да те вдигам, да не се предаваш!

Питаш ли се какво ми е струвало?

Питаш ли се, кажи?! Едва ли...

Не дотежа ли на съвестта ти цялото криене?

Не обяснявай, че щяло да ме заболи.

Тогава защо го допусна? Защо си го позволяваше?!

Било невинно... Моля те, недей!

Моят живот не е шахматна партия -  

ако я изгубиш, няма шанс да започнеш отначало.

Самотата не е оправдание,

и сърцето ми не е пешка, която да смениш за дама,

за да спасиш себе си в миг на отчаяние.

То беше и твоя отговорност, трябваше да го пазиш.

Не искам да те наказвам чрез думите –

нищо, че в момента ми е нужно,

защото съм човек, и съм отровена!

Затова е по-добре да си тръгна...

Познавам се немалко - забравям лошото,

но ми трябва време. Години...

Нека Бог да те пази, бъди здрава!

И опитай да си щастлива.

 

---

Хиатус

 

Дръзко е.

Да бъдеш каскадьор на себе си.

От небето

до земята

има само няколко секунди падане.
Колкото е разстоянието между две очи.

 

Жак Превер

 

“Не пишеш изобщо щастлива поезия”.

Сега ще е проза. И грозна до смърт.

Питам: как се създават красиви стихове,

когато вирееш в полярния кръг...

Шест месеца бяло,

шест месеца дишане,

шест месеца черно,

шест месеца нощ…

Цветята така се превръщат във лишеи,

оцеляват - без въздух. Без диафрагма.

Студено каляване.

С висящ над аортата Дамоклев меч.

И си безкрайно, жестоко обичана!

Чувстваш се горе, там –

над върха!

Така, както никога, никога, никога...

Господи, знаеш ли какво е да ЗНАЕШ?

Изведнъж – рязко убийство. Сънуваш черепи.

С избодени дупки, вместо очи.

И си мисля...

Колко обич е нужна? Колко обич?! И вярност...

За нея! За нея – лисицата.  

Опитомява до корен,

и до изтичане...  После те изоставя.  

Разбира се, за твое добро!

(Колко зло е сътворено в името на тази кауза.)

Заобикаля те умишлено. И мълчаливо.

Усмихвам се. Нищо!

Горчи ми. Горчи ми...

Нормално е. Плащаш висока цена, когато си останал.

Не, явно не мога да пиша стихове,

при положение, че любовта ми (и щастието)

в тях са невидими,

но умея да чакам – дори и във нищото.

“В богатство и бедност”. Така, както трябва...  

 

---

Кома

От излишност душата ми се разболя -
една протъркана рогозка...
Ненужна стана. И тя изпосталя.
Небрежно счупена играчка,

за пореден път - просто така.
Безсмислено я обезсмислиха.
от самата нея. И от верността
към безрезервното й чувство.

Внимателно, с усмивка бе захвърлена.
Да не тъжи, обещаха да я помнят.
Признателно мълчание за мъртвите -
минута. Точка! Време е за нова.

Изоставена, тя се стопи. Изчезна...
Продъни се във дън земя и в нищото.
Траурът е абсолютно безболезнен,
когато всъщност никому не липсваш.

---

Хибернация

 

Някога ще си тръгна оттук...

Просто знам, не правя планове.

Ще напиша стих -

първи и единствен,

и знам, че ще е много хубав.

Чувствам го в момента...

Може би ще хапвам само хляб и сол

(не, че сега е твърде различно)

или кой знае пък - може и трюфели.

Слабо ме вълнува...

Знам само едно - ще бъде с обичане.

(Иначе нищо не си струва.)

Не е казано, че трябва да ме искат.

Просто ще си ида - така, дори и никъде.

Без да взема и трошичка...

Тогава ще си имам и куче -

немската овчарка от мечтите ми.

Искам и камина, и пиано (нищо, че не свиря).

Може би дори ще пилотирам оня самолет.

И ще те чакам, докогато...

Всъщност, както винаги съм правила,

дори и в тази секунда.

Нищо, че ще кажат: “Глупаво!” -

не знаят колко съм щастлива,

макар и разпъвана от теб на кръста.

(Ще ме разберат малцина...)

И след миналото, обозначено с точка,

ще е бъдеще несвършено,

изначално предопределено! -

посочвам поантата циниците да се разсмеят,

но аз знам, че е така, и че така ще бъде.

...А сега е време на безсилие,

и на самотни провали.

Време на предателства, и точно от теб,

(аз никога те съм те изоставяла!)

от другите - омраза,

безразличие.

Уморих се...

Защо ми изпраща Бог още изпитания?!

Малко ли доказвах? И колко още трябва?

Трудно време е. Мъжко.

Любов по време на холера.

И жажда...

 

---

Memento

 

Закъснял “Реквием за една мръсница”

          Почивай в мир, Искрeна!

 

Присяда ми в гърлото. Урна от спомени...

Едва сега си задавам въпроса: защо?

Защо наказваш до смачкване, Господи?

Като проклятие над генетичен код...

 

И сякаш малко все беше прокобата -

адът върху теб не спираше да се изсипва.

От невръстна мразена, прогонвана,

а аз исках заедно! Бяхме деца. И те обичах.

 

И все малко ти беше прокобата...   

И упойващите препарати,

които изсмукваха чувствата -

в психиатрия за наркомани...

Но и това не стигаше!

Непрекъснати предателства, и самотата.

Изоставяха те всичките!

Родители, познати. И любовта ти.

 

Явно малко ти беше прокобата...   

Накрая Бог те взе, но направи изключение -

не осъди на смърт и утробата ти.

Знаеш ли, понякога си спомням за нея...

Там, под амвона, в църквата,

и? оставих твоя подарък за мен, последния.

Успокои ли се вече душата ти,

или може би дириш от някой възмездие?

 

Сигурно малко ти беше прокобата,

но плати с лихвите, ако нещо дължеше,

и дано изкупи в аванс греховното

за целия бъдещ живот на детето си...

---

Мълчаливо

               До свети Никола

 

Не само днес, на този ден

лично ти се моля -

без патетика и грим,

натруфеност и поза.

Пази ми го! И не за мен!

Искам да го има!

И няма грам значение

къде, защо, с кого е.

Не ми е важно другото...

Желая да се будя

с прекрасното усещане

за дъха и пулса му.

Така е - ще съм зле,

ако си иде от света ми.

Ти знаеш, че не лъжа - 

виждаш ме отвътре.

Независимо от всичко

това ми е достатъчно!

Пази му още и мечтите,

и чувствата в дълбокото. 

Умолявам те, пази ми го!

Животът ми без него ще е празен,

и сърцето – във безпътица...

Тогава съм и нечовешки слаба!

А иначе и с невъзможното,

повярвай! – мога да се справя.

Пази ми го! И ако приемеш,

единствено ще ти помагам…

 

---

 

                         Rainy Official Homepage

Copyright © 2004 - 2008 Rainy

All rights reserved.