Purple

 

...Времето не лекува.

   Мъката - като жилите –

   със възрастта се подува.
                Е. Дикинсън

 

Скоро ми зададоха въпрос: докога би чакала?

И какъв смисъл има?

(“И е моята единствена истина.”)

Отговорих простичко: до края,

а смисълът е вътрешното ми съществуване.

Иначе бих станала като Чарлз Буковски -

нямам предвид таланта,

(“Защото без теб няма живот.”)

или като оня красив и ухажван художник,

реален до бруталност, и не заради водките,

(“Липсваш ми, както когато търся Бог.”)

такава, цинична до повръщане. Не като изразни средства...

Сигурно биха се кефили всички на изцапаните розови панделки,

(“От моята крехкост.”)

биха били доволни колко са прави - за преходността,

и лошите във битийността прогнози. И чувството, наречено любов.

 

Съжалявам, но...

Аз продължавам да вярвам във приказки,

(“Исках да ти кажа, че си моя.”)

често сама си ги измислям.

На Коледа се случват чудеса...

(“Вързани, за да не можем да се отвържем повече”.)

Вярвам в доброто, и във хепиенд-а.

Живея с паметта на дълбоко важните за мен неща,

(“Никога не пускай ръката ми.”)

Търся те във всеки и навсякъде,

самозаблуждавам се - нищо, че после ме боли,

но ми харесва. Обичам...

(“Аз съм като голо дърво без теб”.)

И за да не пропусна тихото почукване там, на вратата,

не смея да затворя дори за момент очи.

За да не се размина с единственото

“Скъпа, тук съм”.

 

Всичко, което искам за Коледа, си ти...

 

---

 

4.48

Sors salutis et virtutis michi nunc contraria
est affectus et defectus semper in angaria.
Hac in hora sine mora cordum pulsum tangite;
quod per sortem sternit fortem, mecum omnes plangite!

Fortuna Imperatrix Mundi

 

Извиващо, скърцащо, пробиващо, виещо...

Грозно! Протяжно... Хичкок и Кинг във едно.

Надолу, нагоре, и после пак! Усуква ме колелото,

а сърцето ми – хляб по водите на Йордан...

Късат го, сгърчват изсмукани пръсти

и скотски, изпити лица. 

Обсебващи, подивели мисли...

Сатанинският ритъм ме дърпа. Надолу, назад.

И оня сън. Черепи, черепи...

… Къде си? Трябваш ми!

Колко ли преекспонирано звучи? И трагикомично.

Изкуствена статуя – залята лава с вода.

Вторачена в точка, крехка, сюрреалистична.

... Всичко е наред. Обещала съм ти.

Нищо, че скубе косъм по косъм Мюнхаузен.

 

Чакам те. Ще те дочакам. Мактуб...

 

 

---

 

Geranium

 

               Make me a promise and walk with me to the end.

               Too many people, they only pretend…”

 

Стресова кардиомиопатия...

Сложна, непонятна, стряскаща дума.

И аз едва я произнасям.

Специално я намерих, след като я чух случайно

в поредната филмова драма.

Умира един човек,

и сърцето на половинката му спира -

в същия този момент,

всяка една година...

Помня и въпроса - какво е лечението?

Отговорът беше: лечение не съществува.

Аз допълних - понякога е въпрос на скачени съдове...

 

Не драматизирам. Исках да ти кажа само нещо важно.

Докато ти оставям непрекъснато следи,

по които да се връщаш,

аз те моля... Моля те! Взимай трохичките хляб със теб.

Друг няма да посмее и да ги докосне.

Виждаш ли? Дори птичките остават гладни, за да ти ги пазят.

Пътечката е едноместна, и само със един билет.

Цветето, което сам си засадил, не търпи присаждане...

 

И не се страхувам какво ще стане с мен,

когато след време ще те няма.

(Дълбоко моля Господ да те изпреваряна отиване!)

Не за друго, а сърцето ми само ще спре.

Подписала съм отказ от реанимиране.

 

---

Рубикон(и)

 

Приседнал си до мен.

Тъй както руските мужици. Преди пътуване...

И не за сбогом – не,

(с любими хора не се прощаваш – помня!),

а както ми се случва във живота. Просто временно.

 

Лек да ти е пътя! Но не знаеш...

 

На Възкресение съм точно там –

във нощвите, където се замесва хляба ти,

но и козунака за (не)очакван празник.

По Еньовден, на пълнолуние, аз съм феята,

която пропъжда вещиците от разорания ти брод.

Пазим я дълбоко тази тайна –

аз, твоята съдба, и най-желаната от теб жена. Съдбата.

А на Рождество...

На Рождество ти опаковам тишината,

която да послушаш извън всичките подаръци;

която да усетиш, когато ти е празно

и как всичко празно става минало...

 

...И в един момент ще спреш!

Тогава клетвите на старите ни баби -

онова пустосване ужасно, тегаво,

ще бледнеят като най-бистрия курбан.

Пред тях – онези, твоите.

Онези, които сам би си сторил.

И всичко, всичко от незнание...

 

А после тихо ще заплачеш.

Не, не така, обикновено, 

(познавам сълзите на мъжа у теб)

но точно в тези ще прозре една голяма истина –

как се живее,

как се гледа без зеница в окото.

Тогава, знам – ще ме поискаш.

Просто знам! И не за миг, и временно.

Нищо, че не е сега. Когато...

 

---

Обичам...        

 

вместо картичка за Рожден Ден

 

Има неща, които изразяват същността ни на личности, и хора,

и това са дреболиите, които обичаме. И без които не можем...

Аз обичам огъня. С часове мога да се взирам в искрите,

забравям къде се намирам, потънала в магията му.

Обичам много и дъжда - всякакъв го обичам!

Силен, буреносен, като стихия; и тих, и напоителен;

дълго мога да го гледам от прозореца, както и на улицата -

да шляпам в локвите, без значение как ще изглеждам.  

Обичам докосването - топлото, и специалното,

онова, което те кара да се чувстваш съвършено обичан.

Да заровя длан в къдриците; да ти придърпам бедрото - леко,

и без демонстрации; да те целувам по очите...

Обичам секса! Да те имам целия докрай, и да ме владееш!

(Искам и да се събуждам под ръката ти...)

Обожавам го, но не по принцип, а точно и единствено с теб -  

обичам да съм ти вярна (а тогава и на себе си).

Съжалявам, но така стоят нещата, дори и с риск

да скандализирам чрез старомодност. Иначе не ми е хубаво...

Обичам и да подарявам - за каквото и да иде реч.

Дълго си мисля какво и защо би донесло някому радост,

и да усмихна! Нищо, че ме забравят, но обичам. И това съм аз.

Обичам животните - от пухкавите селски пилета

до помиярчето. Онова на улицата, мръсното и гладното...

Обичам атмосферата на къщите. Искам да имам такава!

Обичам много и конете – ти ме зарази допълнително,

и съм щастлива, че яздя, макар да се клатя като моряк на палуба.  

Обичам високите скорости и адреналина. Да ми секне дъха, но...

обичам и хубавото питие, споделянето, разговорите,

(със теб съм в състояние да го правя денонощно)

и не в шумна компания, под лампите на прожекторите,

а с близки на душата ми хора. Иначе е толкова празно...

Обичам и да пиша за теб - много, много обичам!

Докато те чакам, докато съм заедно с теб и когато те няма.

Нищо, че ти е мъчно как те представям като Сатаната,

но това не е вярно - особен си, и до болка различен!

Ужасно е при безусловна, взаимна любов да гониш, да не я искаш;

да ме нараняваш; да бъдеш с други - не с мен; до смърт да ми липсваш...

Обичам и музиката, обожавам я! Особено твоята - от дивия рок

до разбиващите балади. Признавам, понякога и плача...

Обичам да се рея в облаците - безумно непрактично,

и да мечтая за мечтите си. Да ги преживявам, да ги имам -

както биха били реално, и без значение дали са постижими.

Всъщност може би е излишна цялата тази тирада -

в мен има още толкова любимо, неизречено:

ските и китарата; хубавата дреха; моят парфюм; старите ми книги;

мисълта за деца от теб, и уюта, и да приготвя вечеря за двама ни...

Сигурно е смешно, знам, защото можех само с две думи -

обичам да те обичам! И това напълно ме описва, и ми е достатъчно.

И лично аз нямам други потребности, за да съм жива. За да съм жива...

 

 

---

 

Скрижали

 

На Слав

 

Време е да се живее, време - да се мре...

Време е за чистота, приятелю,

и сакралност, и завръщане.

Пред изконния Граал -

на колене...

 

Обагрените във екрю оловни дири

помътняло гледат зад пластовете гримове;

хоругвите от лъскави дантели

насмешливо ми шепнат колко струвам(е)…

 

Разкъсай плаща си, Преторианецо!

Металната, прабългарска одежда

във теб е и началото, и края.

И странно е, но...

Дупките са точно оня бранник -

и щита, и причина за сълзите ни.

Другото е ресто,

а ти чрез него плащаш. Себе си...

Със стойности под номинала.

 

Прихлопвам раклата.

Обредно сдиплена е бялата ти риза.

Времето за съкровеност свърши.

Време е!

“Хорът на  ловците” вече бие....

 

 

---

Патоанатомия

 

Разделих на две части вертикално листа. Съвършено поравно.

Взех канията и внимателно разрязах личността си,

без да нараня и деформирам това, което е отвътре. Случайно...

Отляво оставих Доктор Джекил в действие -

такъв, какъвто е. Без маските на автоилюзорност.

 

Озъби ми се първо онази, гордостта. Хилаво на практика изчадие!

Но пък добре, прекрасно теоретизира...  

После се подреждат чинно лакомията, капризите, претенциозността.

Нескромни, зли хиени - хищни чак до кръвната плазма,

а “всеотдайно” са разигравали обратното...

Подигравателно се смее на дневен ред деспотичният характер -

експлозивно, яростно! Да не го забравя, в негов стил.

Обсебващ, взривоопасен, непокрит със мълчаливо търпение -

именно когато е необходима сила. Когато трябва...

Засрамено в ъгъла кършат пръсти разкошни дреболии -

непостоянството ми, слабостта към малки изкушения , липсата на воля;

тънкообидчивостта, рошавата неподреденост, ревностите.  

Подходящи аксесоари към фамозния, по мярка тоалет. Красиво...

 

Все някога узряваме да седнем с егоцентричното си “аз” на една маса -

бездната ни показва истината за самите себе си.

Ако имаме очи... Дефинирам си достатъчно вярно цената,

но стоката няма да бъде обявена на сезонна разпродажба. Въпреки...

Не, това не са реакции на преекспонираща хлапачка -

болката е шокиращо себепознание.

Дава точните ни човешки пропорции - каквито сме всъщност.

Лошото е, че отдясно нищо не остана...

 

А сега този лист ще го скъсам, ще го изгоря.

Изграждам собствен крематориум...

И се надявам - както при вуду магия

и заклинание на Еньовден,

че може би, може би ще стана по-добра...

Ще заслужавам да ме обичат

(а тогава и аз себе си)

и няма повече - никога, никога!, да си тръгват от мен -

единствените, от които имам жизнена нужда...

---

(Не)Предизвикано

 

                        На моите Приятели

 

Колко хора преминаха прага ми...

Следите от окаляни цървули още личат.

Безкрайни митохондрии в ядрото...

Разграден пазарски двор - така отворено!

Установих, че гостоприемството се и наказва. С рак.

 

И тогава домът ми замръзна. Превърна се в ескимоско иглу.

Пак няма врати и катанци, но...

Отваря се по един-единствен начин. Чрез разтопяване.

Паролата елементарна (не заради римата).

Тя е простичка - един затоплящ дъх..

 

И странно, дори го получих. Не един, а много повече.

Нищо, че имаше и такива –

с цвят на теория. И пара от лед.

(Понякога се замръзва от топлина.)

Но се случи. Всъщност дори не знам колко сте.

Останахте ми единствено тези, които...

Не, не искам да ви броя.

 

Защото...

Стискахте в дланите си с мен

изхарчената за пробити сребърници

последна шепа моя гордост...

И колкото и да е невъзможно да бъдеш лекарството,

което няма властта да лекува,

вие опитвахте. Изкуствено дишане!

Дори и с пробития ми от липсата въздухопровод.

 

Защото...

Приехте всичките ми решения.

(Нищо, че били глупави!)

Не ме напускахте при всяка моя слабост –

дори когато бях лоша, дори когато ме и забравяхте.

Не бяхте силни –

лекувахте ме с фино докосване.

Те, силните, обикновено имат силата да си тръгват...

Интересното е да помилваш (с мъничка ласка!), и да останеш.

 

Да, останахте ми единствено тези, които...

Всъщност дори не знам колко сте.

Исках да ви го кажа. Защото...

Като онази евтина запалка сте -

единствен подарък за моя Рожден ден,

купен с последните си джобни от сина ми.

---

06.01.

       “The best means often nothing to the blind…”

 

Винаги съм знаела, че съществуваш...

Сред главоблъсканиците и вечното ми търсене -

за хармонията и онова, най-вътрешното. Непостижимото.

Дори когато ти не си и подозирал,

(бил си по-щастлив от най-щастливите)

аз пак съм знаела, че някъде те има...

 

Допускаш ли, че тогава съдбата за мен те е запазила?

Еретично? Неведома е странната й промисъл...

Представи си, аз го предполагам.

И заради всичко, което в последствие ни се е случило,

и заради всичко, което сигурна съм, предстои,

аз няма да я разочаровам.

 

И от черната кръв, която изригва в периодите на боледуване,

(колко още кръвопускания предстоят...)

вярвам, се наместват всички най-дълбоки пластове.

Нали земята по този начин се лекува - със земетресения?

Нищо, че са от най-кошмарните сценарии на Хичкок,

но явно са необходими. За да оцелеем. И докажем. И да продължим...

 

И когато паля свещичката за двама ни –

в добро, и в лошо; за настоящето, но най-вече и за бъдещето,

аз благодаря!

За малкото. За многото. За всичко.

Не правя уговорки, и не блюдолизнича...

А когато се налага, както сега, насила реанимирам

отказващото пулса ми сърце, и разтопения от болка мозък...

Защото знам. Защото помня. Защото го дължа.

Единствено от обич.

Аз вече те намерих, дочаках те. И няма да те предам.

Дори когато се изгубих. И съм потрошена. Много...

---

Антиоксидант

 

Обвинявам. Обвинявам! Обвинявам...

 

Обвинявам цялото човечество - за лакомията; показността; за аутизма му;

култът към парите; и цинизма; и всеки детски труп от недохранване...

Обвинявам Бог - за несправедливостта; за смъртта на толкова невинни;

за болката; за наказанията към добрите... А и нямам кого другиго.

 

Обвинявам реалистите - мачкат светлото в душата ми; навират ме “във кучи гъз”,

и без любов. Да ми покажат откъде изгрява слънцето - животът е бил гаден...

Обвинявам приятелите си - за липсата, за неопрощенията, и заетостта; за егоизма им;

за пропуснатите празници (и делници), и защото често, ей така, си ме забравят.

Обвинявам теб - обичаш, а си ме оставял безхаберно да умирам като скот

заради дребни приоритети, или характер, и напук, или докато се забавляваш.

 

Обвинявам себе си - за обвиненията; за лошотията; за крайностите;

за неблагодарността; и че ме има на света тогава.

За ревността. За чувствата. За безсилието спрямо тях. И за мечтите.

И защото вярвам, вярвам, вярвам...

 

---

         Rainy Official Homepage

Copyright © 2004 - 2008 Rainy

All rights reserved.