Сакрално

 

...И всяка нощ е Еньовден,

в която ти изплитам нова риза - 

безкрайно наметало, везано

с лекуваща ти сенките коприва.

 

Първата бе смазваща. Най-трудната! 

Дланите ми на подобни язви не са били подлагани.

До кръв сълзеше кожата, охлузена...

И пареше,

гореше!,

докато от твоята изкарвах жилото

на вкоренените очаквания. Поредните, предателски...

 

Следващите - една от друга по-жестоки! 

Сетивата ми неистово се гърчеха,

а продължавах!Ще се изсмеят всички - простотия!,

но те не знаят как се разтопява погледа ти,

когато унищожа отровните,

стиснали във менгеме сърцето ти, магии. 

 

И всяка плащеница някакси довършвах

със жалките останки от коприва - по ъглите,

защото сам нарочно, често я изхвърляше,

а трябваше да набера! Без помощ и подкрепа.  

 

Не ми достига все материал

за последната прокоба,

и времето отчайващо е кът -

надпреварвам се за тебе със живота...

 

Най-обичната ми!,

чуплива,

крехка,

и съсипващо, непредвидимо лоша!  

Една жена как да се справи?

Така все още продължава да лети

най-уязвима ти същност -  

с крило на черен лебед, омагьосано;

с ръка, докосната от вяра.

 

---

Аутизъм

 

Единствен шанс в живота ни е даден

за вътрешно и строго лично щастие...

Така разказват. После - точка. Niente!

И всичко ново априрори е обречено,   

 

независимо, че вътре е студена пепел,

а сме открили своята изконна истина.

Пошли договори, лед, статукво, рекет -   

каторжници, отказали се от амнистия.

 

Добре, съгласна съм. Така да бъде! Прави сте,

но аз контракти в отношенията си не желая.

Не обичам и да съм крадец на дребни съботи,

старателно измиващ любовта си във неделя.

 

Искам да ме искат!Без търговия с трудности.

Да ме имат цялата. Докрай! И да не си тръгвам.

Не можело? Тогава ще потърся друго щастие,

щом точно както го разбирам, ми е недостъпно.

 

Ще го открия в красотата на една трапчинка,

в усмивката на други от мен самата подарена;

саморазголващо за удари разтворила гърдите

ще си отбранявам чувствата, които ме владеят.

 

Зад спуснатите щори на мечтаната хармония

въглеродния двуокис в дробовете ще поемам

и ще лъжа грозно (че е временно) сърцето си,

докато повярвам, че и това e начин да живея.   

 

---

Скъсано

 

Разтворена зеница -  

бездна са очите ми.  

Свит в юмруче, ирис

гладува за насъщния.

 

Тенеке наместо злато -

милостиня за слепеца.

Навярно е достатъчно

за една кора надежда.

 

Предсърдието изобличава

мита за нулевите граници.

Затлачена от смог, аортата

хрипти и проси евтаназия.

 

Предполагаемата сила -

порцелан от Фаберже...

Човешко е да липсваш,

но не така, не и така. Не!

 

---

Карма                        

               На един мой приятел. И не само на него...                             

 

Имената им са нарисувани във въздуха

като сфумато във каданс. Не избледняват

пресечените нишки: мишена в зeница! -

преторианците на собствените си олтари...

 

И те, оръфаните краища на дупките

все още пазят мириса на изгоряло -

от порива да страдат тайно, глупаво

за стъпканите вътрешни скрижали.

 

Да, черният оман е накит с остри ръбове,

разкъсващ често тъничките капиляри,

но влял се някога във вените ми на разсъмване,

обгръща ме в халката си, и ставам цяла.

 

Проникнал във кръвта, до мозъка на костите,

заразява я докрай със себе си! И вярвам.  

И принадлежността ми е до нейното изтичане,

а обичта към най-дълбокото - във бяло...

 

---

Акустика

 

                                                                               A toi… A moi… A nous
                                                                                                     Joe Dassin 

За теб.

За нуждата, която имаш да живееш - както трябва;

за обичайните ти, сякаш необходими грешки

и съсухрената жажда отново да повярваш -

достатъчно обратно в годините e бивало;

за неосъзнаваната често разбиваща жестокост,

за скритата, последвала сълза в окото ти

и потребността безизходно да се затваряш;

за раните, и многобройните предателства,

за верността ти, и мълчаливо да оставаш сам,

за порочната (и във обичта)ти гордост,

и непредсказуемите, неочаквани решения;

за неутолимата ти мъжка същност,

за връхлетялото те щастие да ме считаш твоя,

пренесено и в дивия ти ритъм на китарата,

и че те научих отново да се смееш!

За твоето възраждане...

 

За мен.

За ненаситността ми да ти давам всичко,

за безполезните, но може би красиви стихове;

и отчаянията ми, и непригодността към този свят,

за проблемите, с които не мога да се справям,

и безразличието на всички, за омразата;

за капаните, откъсващи от мен парчета жива плът

и невъзможността да се превъплътя в Мюнхаузен,

за спасението ми във миговете и живота с теб,

и непресъхващата страст първично да те искам,

за ревността, и острите емоции, но и за вярата;

и принципите ми, навярно леко смешни –

от всичко лошо, и от всеки да те браня;

за цената на старомодното себеотдаване;

и съсипващата клаустрофобия от липсата ти.

За моето си завещание...

 

За нас.

За безпредела на спираловидната ни линия,

и че сме еднакви във това, коети ни запази;

за сривовете, и взаимния ни толеранс,

и глупостите, за които обичайно сме се карали,

и неслучилото се, и непожеланото;

за това, че сме различни, но и се допълваме,

за бъдещите ни деца, родени от нашата любов;

за безнадеждието, и наивната надежда,

за мечтите – несбъднати, но и непредадени.

За безкрайния ни резонанс...

 

---

Zero

 

Прехвърлям бавно последните години -

велики постижения!

Какво пък, всеки получава каквото е заслужил.

Думите ми – в роля на продажна уличница, евтина.

Чувствата...

Оставили бадемовия привкус на омраза.

 

Нищо, че се взирах в зениците на слепите,

погрешно се опитвах непрекъснато да ги разтварям 

за истините - там, в дълбокото на моя кладенец

и с непожелавани оброци плащах дан окървавена

единствено, за да напоя пресъхналите облаци;

и спорех в кръчмата на Дон Кихот за вяра -

една неверница в очите на неверници…

Наивност, за изпием по едно за твое здраве!

 

Битките за целостта на другия -

размахване на пластмасов, детски меч

срещу озъбените, стоманени капсули;

неисканите дарове на Влъхвите

по времето на липси и вечния приоритет   

се превръщат в тежки, воденични камъни

в еднопосочност натирени за “никога”.

Куелю за мечтите се оказа абсолютно прав,

нищо, че някои прашасват по рафтове излишни;

перлите в очите  - от драми и неистини

не притежават патината на оригинал,

а са просто индиански, стъклени мъниста...

 

Нелепо е.

Центърът на моята вселена,

в който потопих безизходно и себе си,

и оня прословут сърдечен мускул,

е временна и плитка локва

по думите, а и в душата на отсрещния -  

без значение, не е бил важен...

И е смешно.

Есенцията - най-доброто, някога от мен извадено,

има стойност на едно голямо... нищо.

 

---

    

Ръка

                Когато си на дъното на пъкъла...

                  ...си направи сам стълба и излез.

                                              Дамян Дамянов

 

Цървулите ми грозно се изтъркаха,

грапавото се забива във петите ми направо;

вървите им от пристягане се скъсаха -  

остава все по-малко дължина, за да ги хвана...

 

Влъхвите на времето са позабравили

да ме орисат и със доза нечувствителност.

Горчи ми хляба…

Оклисавял от калния недостиг на желаното;

и рухнали митологични замъци

на собствените ми провали;

от сблъсъка ми с безразличната омраза,

със видима безизходностомесен.

 “Сам съм.Други няма”.

 

Усмихвам се със устни, а очите ми са мълчаливи.

Всичко изградено е било на вятъра -

илюзиите имат навика да отмъщават.

Колапсът на звезда - и черна дупка.

Каква велика и вселенска драма...

Само, че проблем си единствено на себе си.

Хайде, драпай! Е, ако се изправиш.

 

Спирам за момент на стръмното, поемам дъх.

Изчиствам полепналото гнило.

Този път усмивката е много истинска - мисля си за теб.

И продължавам. За нагоре...

Нищо, че зениците от взиране пресъхнаха,

и ноктите се изпочупиха от камъни, но не мога иначе -

необходим си ми. Като въздух в задушаващ смог.

Без него няма да се изкатеря. 

Около мен останалото е чернилка, и перверзен театър 

с накъсани декори -

след закрита постановка. И бълвоч...

 

---

Фобия

 

Питие. И второ, трето…

Игра. Играят. И аз така.

Господи, мразя си тази гримаса!

И съм в момента като другите.

Слугинстване.

Гади ми се от мен самата!

Защото мълчаливо ги търпя.

Погледът им лази, докато уж разговарят.  

Не че съм им нужна, а така -

като апетитна хапка сред околните ордьоври.

Пушечно месо...

О, да! С интелектуални и духовни екстри.

Колко възвишено!

Повръща ми се...

Предпочитам онези, обикновените селяци.

Е, така ги наричат.

За които си говорихме веднъж. Помниш ли?

Използва се като най-обидното прозвище. Май...

Нищо, предпочитам.

Да бъда в този момент с хора от техния сой,

да седна по турски, и да съм себе си,

с домашната им шльоковица, изгаряща ми гърлото.

Силна и неподправена – точно като тях.

Тогава в очите ми нахлуват сълзи от истинност.

Тогава и аз съм истинска. Както сега…

И както в онези моменти, когато действително чувствам.

Единствено, когато съм била със теб.

И като тези мои думи, написани на смачкана салфетка.

Сред околни празнодумия…

Боже, какви ми хрумват и какви глупости говоря,

но сърцето ми наистина ще се взриви.

Често се случва, много. Кого ли вълнува?

Душата ми е задръстена...

Майната им! Тръгвам си.

Без да знам накъде. И за после не знам.

Пусти улици. Размазани в очите ми от дъжд.

Не само отвън. Липсваш ми…

Господи, къде е моя свят?

Никой не ме иска.

Там, където принадлежа.

И... път за никъде.

Заравям лице в мократа пръст.

Аз съм в ничия земя.

 

---

Пречистване

 

Издирвам лек за себе си,

някаква противоотрова.

Ако откриете, кажете -  

лек за кръвоспиране

и потрошена самоличност.

 

Искам да изчезнат, да забравя

затлачените в мен утайки;

поглеждайки в очите им направо

да ги изкрещя, и да се усмихна.

И да се приема истински, и цялата.

 

Да изгреба докрай чернилката,

а после - ще е светло в мен,

без да се срамувам вътрешно.

Ще бъда горда. Каквато бях...

Желая мъничко хармония.

 

Неистова ми е умората...

Безкрайно искрена съм винаги,

а като щраус от себе си се крия.

Мълча и не издържам повече!

Имам нужда от изливане...

 

Сама, докрай да се разнищя,

да не се страхувам от присмиване

Имам нужда! Имам, а не мога!

Да ме прегърнат, да ме разберат,

без да ме ранят унищожително...  

 

Пропуснах  да ви кажа - 

търся лек за хемофилия.

Ако намерите, пишете.

Адрес: трамвай Желание,

пощенска кутия - ничия.

 

---

Мразя

 

... да мразя, но от определени неща се разбивам безостатъчно.

Мразя да ме унижават, и да ме притискат до стената,

да се усещам отвътре някакво си нищо.

Мразя да ме съжаляват, да се чувствам смачкана.

Мразя и да съм силна, и да го демонстрирам. 

И точно тогава дори да не заплача...

Мразя да бият кучета. И деца. Мразя насилието -

в червата си. Нищо, че мога да застрелям.

Мразя ехидния цинизъм, простаците, и наглото безочие.

Мразя и безхабериетона близките, и на приятелите -

да ме нараняват смъртоносно, когато съм разтворена...

Мразя снобите. Показността. Фалша. Игрите им.

И моите - когато аз играя по нечия свирка.

И успеха. Оня, придобит с цената на трупове.

Мразя да ми съсипват усмивката.

И да се усмихвам насила...

Мразя самодоволните муцуни, рекета, гаврата с хората.

Мразя сухото “благодаря”,

когато съм раздала абсолютно всичко.

Мразя връзките.

И контактите, защото нещо биха ми донесли.

Мразя консумацията на мигове.

И после нищо да не остава...

Мразя да ме зарязват,

когато имам мълчаливо изпиваща нужда.

Мразя да ми отнемат мечтите.

И никому да не вярвам.

Мразя лъжите. И да ме убиват с истини,

забравяйки, че и аз живея.

Мразя дискотеките, обезличаването, техното.

Мразя блудкавите, сладникави коктейли -

не само като питие.

И заемите -да съм длъжна. Не само за материалното.

Мразя да се натрапвам. Да прося  внимание.

Мразя да се моля...

Мразя двойната любов - да съм някакъв придатък.

“Малката стопанка на голямата къща”

е измислица, роман.  

Да обичаш едновременно...Ще ми кажеш ли как е?

Мразя да съм ничия. И псевдосвободата.

Мразя стриптийза - на стъкления подиум.

И груповия секс.

Ревнива съм, но не това е причината -

ненавиждам, мразя да деля (не говоря за кората хляб).

И самата аз да съм поделяна...

Мразя съвършения ред - всяко нещо да си знае мястото.

Мразя лещата. И здравословната храна насила.

От полезност.

Мразя да ми казват “нямаш избор, трябва”. Ужасно е.

Мразя думите “винаги” и “никога”,

когато ме обричат на безпътица...

Мразя да не си изпълняват обещанията.

Мразя и празнодумието, както и нищо да не ми обещават,  

сякаш съм въздух, празно пространство...

Мразя чувствата по задължение. Мразя и да съм навлек.

Мразя да ме боли до безсъзнание. И да съм сама.

Май много “мразя” се събра, или малко?

Не знам. Има още. Мразя ги всичките...

Не знам и как се наричат,

и дали понятието е точно “мразя”,

и нищо, че обикновено знаеш -  

разказвам ти, защото някога се интересуваше...

 

---

Resurrection

 

Измъкнах се от празника на моя свят. Никой дори не забеляза...

Зад мен оставих спукани балони, огризките;  

изпразнени бутилки от фалшиви чувства

на пода се въргалят, преупотребени.  

Не се обърнах грам назад - към фойерверките,

а тръгнах със затворени очи. Нагоре, към тавана...

Отворих раклата, онази старата.

Надеждата ме чакаше, разтворила зеници,

придобили цветността на бялото.

Оказа се устойчива на безкислородие.

Да й се ненадяваш -  

след нанесените удари под кръста -

от всички, и от мен самата.

Поех я бавно във ръце. Сърчицето се разтупка.

Достатъчно му бе едно докосване...

Свлякох се във ъгъла, сред паяжините.

И я гледах.

Спомнях си как я предавах вътрешно,

обезверена от умора,и от проказата на раните.

И отправяните тайно, в душата ми молитви –

за нищо друго, само тя да оцелее!

Прехапах устни и наблюдавах пулсиращия такт на вените.

Била по-силна от безсмъртните предателства.

Във дланите я стисках, и като дете на пресекулки

разхлипах се на глас. От облекчение.

Малкото прозорче на тавана започна да светлее.

Ослепяла от сълзите си, не съм разбрала -  

днес било Великден...

 

---

Отражение

 

Недостатъчно е, прав си. Виждаш ли, така е и за мен,

и категорично не желая истини да крия и опровергавам,

за това щриховам за пореден (може би ненужен) път

това, което е в очите ми -  вътрешното твое огледало.

 

Рисувала съм те с любов,

като започвала съм от къдриците,

и сега отново така възнамерявам (скучно!) да направя,

защото обожавам дълго да се ровя в тях,

макар и мислено;

преди целувките по всяка бръчица и белезите на челото;

преди докосването на пулсиращата вена,

прорязала ти шията;

преди гърдите, и сърцето - да ги привлека, и да обгърна.

 

И да погледам трапчинките във ъгъла

на изпръхналите устни;

и да наблюдавам искриците от смях

във тъмните ти ириси;

и да взема в своите ръцете ти,

и изтощените от болка пръсти;

и да те обичам по всички непознати,

и обикновени начини.

 

Достигам и невидимото. Не, не се усмихвай -

най-същественото в теб едва ли някога ще го забравя.

Безкрайните (за някой сигурно излишни) мисли,

които тихичко обичал си във времето да ми споделяш;

 

упоритите и странни (някои)

дори за мен черти в характера;

студената нетолерантност към лъжата

и нюансите дори на изневяра,

недопускането ми във теб,

когато е непоносимо тежко времето;

ужасната ти искреност, примесена с мълчание -

защото и когато трябва;

 

подвластността ти на случайни

(но те за теб са неслучайни) знаци -

еретичното се е просмукало в традиционното

по интересни начини;

вярата във писаното;

вярата ти във съдбата;

вярата във кармата;

вярата ти и във Фата;

 

дивата ти ярост, която може да взриви пространството;

слабостта на вътрешната сила, която притежаваш;

онази невероятна гордост,

способна да унищожи вселената,

тоест единственото, което искал,

имал си и имаш;

 

и онова прикривано, и несъизмеримо водещо -

покоряващата твоя мъжката страст;

и често най-желаното за теб, отчайващо обичано

би удушил с ръцете голи, ей така!, от чистия инат;

 

и непримиримостта към примиримото във дълбините;

и лудостта, умората,

без да си претендирал някога за нещо;

и музиката ти, когато бликва и изригва от очите,

и всичко, което представляваш,

и няма да се промени изобщо.

 

Не знам дали добре разчиташ образите в огледалото,

и правилно в момента, и като цяло ме разбираш?

Ако не, зачеркни това,

което казах и ми уважи последното -

искала съм нашите деца на тебе да приличат.

 

---

Бумеранг

 

Защото бях лакома, обсебвах и шумно раздавах се,

ненаситна и лоша

всичко поисках.

Перфектно умея го явно тъй както преди,

а ти простичко даде ми себе си -

сърцето, душата.

Не ми стигаше,

логично тогава без ресто си заплатих.

 

Без съвест

с любов те обричах

на виновна търпимост

от собствени мои по избор щети

и накарах МЪЖ,

който знае как се обича,

да стиска орисано челюст

и до кост за мен да боли.

 

Нечовешко е все пак, наистина

до край безпощадно да липсваш

години затлачени нощи,

вселена от корави, клеясали дни

а ти без дума едничка,

единствена! - 

поредно догонвайки себе си

ей така просто да литваш,

макар сигурно знаеш

рана без кръв как кърви...

 

Обвинявах драстично, изригвах,

до смърт боледувах -

ти ясна представа си имаш

как грозно умира човек, а външно мълчи

и през цялото време ръцете си стисках,

и по детски се молех:

Пази ми го, Боже!

Зарежи мен, нека той да е жив...

 

О, да! Някога всичко се връща.

Не със лихва, не! - а до фалит,

и когато ти спря да дишаш,

всъщност... не съм ти казвала -

и моят дъх спря във същия миг.

 

Аз самата нищичко не струвам,

а поисках безвъзмездно кредит 

от дяволите, Господ - който и да е! 

Каквото имам, го предложих -

тялото, сърцето и душата.

Бях на колене,

умолявах и проклинах

да те върне, мен да вземе.

Само тебе не!

 

Изпълниха ми въжделимото  

и утре се превърна в днес.

Ще си удържа на думата - 

аз съм човек старомоден,

дългове нямам към никого

и плащам обещаното в кеш.

 

С претенциите жалки

дотук съм и спирам - 

анекси не желая повече

от живота и съдбата

и за мен не мисли.

Нека просто те има,

иначе... иначе... иначе...

Единствено само бъди.

 

---

 

Lacrimosa

 

Нахлуват забравени, далечни спомени

под формата на дяволски реален сън;

разтърсват те до степен на помитане

и се луташ демонично за пореден път

 

от необходимостта за мен и празното;

без отговор във теб въпросите изплуват.

Мираж на сетивата или пък е истина?

Така ще бъде, докато си и съществуваш.

 

Раздира те цигулката разплакана,

разпъва вътрешностите на кръст.

Съмнения във чувствата, сбогуване -  

закопаваш всичко под разорана пръст;

 

и не знаеш дали е оня реквием,

който те погребва, или е началото.

Преди да си го разтрошил на две,

вгледай се дълбоко в огледалото.

 

---

Старомодност

 

Толкова е рядко, повечето цял живот не го познават;

издирват, искат го насила,

а съдбата наблюдава саркастично,

защото това така, с молби и търсене, не става -

ако е написано в хипотетичния тефтер,

просто ти се случва.

 

Тогава, когато ти е подарено;

и наистина е факт;

и е дяволски взаимно,

трябва да го браниш яростно;

без поза, и без грим;

със зъби и със нокти! -

до последния пулсиращ капиляр и алвеола;

до последния ти прешлен и костица;

до последната изтръгнала се от сърцето нота; 

до последната пролука светлина в зеницата! -

от липси, и от посегателства,

и вътрешни, и външни;

и от безконечната изпиваща агония;

и раните, наричани сълзящи;

и прахосническо разпиляване на топлото;

и премълчаване на скритите ни болки,

и да се щадим от нас самите - нелепа дефиниция!

 

Колко още мислиш подобна обич утре те очаква?

Дай ми цифра като някакво предположение.

Идея бегла да ми посочиш; или просто ти е все тая;

или имаш дълбоко скрити в склада си резерви,

или такива чувства не са потребни на единака - вълк?

Сигурно е един от вариантите,

за да рушиш без угризения.

 

Звуча като извадена от евтин сериал

досадно пошла героиня,

с мелодраматично хленчене,

но се питам кому е нужен

толкова порочен мазохизъм?

Защо? Защо? Защо?

Това е истински безсмислено.

Не разбирам.

Повярвай, вече нищо не разбирам...

---

Осмоза

 

Отговорите на прословутите въпроси...

Въобще не съм ги търсила.

Те съществуват от началото във мен.

Появиха се естествено. 

Не, не онези, които философски си задаваме -

за други, простички такива, всъщност иде реч.

 

Удобно са се настанили във комфорта да ме имаш,

пулсират в свития до болка слънчев сплит

и желанието ни един за друг, до обезсиляване...

Намират се и в първия ми нескопосан стих;

годините писания, докато липсваше -

поезията е вдовица на живота, бе казал някога един човек;

и все пак безкрайно съм го предпочитала

пред изтърканите удоволствия, водещи до нищо.

Личностната ми потребност напълно се изчерпва с теб.

Смеят се на глас с усмивката, която предизвиквам;

те са в уникалните моменти на споделяне; 

разпадат се от щастието да те слушам -

запазената територия за мен.

Хванали са ми ръката във мигове на счупване -  

във безпомощните обяснения, докато не си ми вярвал;

и в “битките” със сложните ти същности.

Не съм се уморявала да не бъда горда, да те браня

от другите, и теб самия - вътрешно,

и каквото, всичко, някога, изобщо там...

Осигуряват ми озона по време на разделите;

разбиват собственото ми сърце, когато те ранявам,

и го съшиват чрез невероятните ти чувства,

дори когато бил си и до крайности жесток.

Прегръщат ме от музиката, която си създавал;

хриптят в сълзите ми; в уж неразрешимите проблеми;

в очакването; в прозаичната отчаяност.

И оцелявах...

Единствено чрез тях.

 

Някои въпроси никога не са въпроси,

нищо, че умираме да усложним,

и да се питаме;

но ако липсва яснота, не сме виновни -   

да знаем далеч не винаги се случва.

Следва разминаване.

Съществува, само че, една подробност -

отговорите сами си отговарят,

когато си ги имаме във нас, и за когото.

 

Дори и да го няма...

 

---

 

Медисън

 

Така е, прав си - не мога да отричам.
Подозирам бегло,
че за вещ душата ми не става.
Прекалено бурно дишам,
но не за мен -
последното така не се и получава.

Мислих тези дни отново за въпроса неслучайно даден.
Нали преди време нещо ти разказах,
а отговора ми такъв, ако ти е непотребен,
защо ти е тогава да го знаеш?

Силата ни е с гранични стойности -
дори и моята,
макар че ти е трудно да повярваш.
Оказва се... да, тя е безпардонно носеща
единствено, ако те има.
Дано поне малко го съзнаваш.
В противен случай -
дотолкова познавам себе си,
безостатъчно ще рухна.
Не бих могла да понеса неверие,
че няма да се върнеш,
и до тук със времето на нашето безвремие.

И сляпа, и изпразнена, да чакам утрото
под звуците на музиката ти, създадена за мене?
Безмислено да бъда във пространството,
вторачено във нищото да гледам?
Във спомените, и мечтите, и неосъщественото
душата си да блъскам, докато изтлее?
И по инерция да продължавам някак си,
и само да си мисля, че живея?

Откъде си сигурен,
че прераждането съществува?
Аз не знам.
А ако после няма нищо?
Не ме ли искаш с теб?
Сам няма ли да ти е студено?
Кой ще те последва в тежкия ти път
по мой единствен начин - безусловно?
Там кой ще те разсмее?
С посоченото действие към другия ни свят
едва ли ще съм пречка вече някому,
а и воля няма да остане да съм... длъжна -
ще имам право на нещо вече тогава и за мене.

А и след теб, такава - никаква,

кому ли ще съм нужна?
Ще пощадя реално други

от очакване и бъдещо лишение.
Предупреждавам само -

там вече няма да ти е възможно
да отречеш внезапно всичко

във миг на вътрешно съмнение
и в свой стил - обрязващо и съвестно

до степен на жестокост
да вземеш рязко поредното за двама ни

убийствено решение.

Дали пък не са мъдри точно фараоните,
отредили с любимите си “вещи”
в отвъдното взаимно да се придружават,
без да има общо с властимаща приумица,
оценявана от нас завистливо и ехидно
като насилствена робия вследствие на притежание?

Да ти кажа ли?
Причината не ме вълнува.
Ще помоля само -
ако искаш, изпълни ми
семплото желание:
Остави ми място
точно там - до себе си.
Не, не, ти имаш много време!
Говоря за когато...

Днес написах завещание.

 

---

 

Клетвонарушение

 

Заспал си на измачканата ми възглавница,

забързано надничаш в утринното ми кафе,

приседнал си до мен, когато съм с приятели

и страстно ме превземаш където и да е...

 

Прелистваш книгата от мен съвсем забравена,

уморено се облягаш на свитите ми колене,

разрошваш ми косата, когато съм нацупена,

мълчаливо се оттегляш в лошите ми дни.

 

Събуждаш се виновно в очите ми разплакани,

усмихваш се в трапчинките на някакво дете,

носиш ми и незаслужено, безсмислено нещастие,

унижаваш ме и не разбираш от какво изобщо ме боли.

 

Нараняваш ме до мозъка на капилярите

и нелечимо си се настанил... познай къде.

Продължаваш да си краен и никога е никога.

Така ще бъде всичко винаги! - та това си ти.

 

Безспорно иронична фабула -  

знам, че помниш заклинанията свои

да си ничий,

да не липсваш,

и да си свободен,

да не бъдеш обичайно лош,

и живееш сам във себе си, а реално е почти.

Тогава никога пак беше никога...

Просто мислех си за обещанията -

смело давани и докрай престъпени,

душата ти все пак дали успя да си прости.

 

---

 

Алкатрас

 

Не мога да мисля.

Блокирам.

Притиска ме

тежко,

неистово,

моята черна шамия.

За гърлото

стиска ли стиска,

души ме

онази проклета ръка.

Протяжни,

задавящи хрипове

с вой на безгласен койот се изтръгват.

И мълча, и мълча, и мълча,

а привидно усмихнати думи изхвърлям.

И губя съзнание,

и прося без смисъл:

Капчица само въздух ми дайте!

Друго не искам! - 

Не, не, не! Не желая!

Секундичка, миг да подишам!

 

Толкова ми липсваш, ако знаеш...

 

---

 

                         Rainy Official Homepage

Copyright © 2004 - 2008 Rainy

All rights reserved.