Самсара 

Изпиващ, безконечен път;

натрупване, съсипваща умора;

обезверение в неподходящ момент -

изглеждаш изтощен, разочарован...

 

Проследяваш постиженията апатично -

кое от изброеното ще се окаже?

Наясно съм с това, което е налично,

останалото времето ще го докаже.

 

Паметлива историческа непреходност,

а може би следи във пясъчните дюни;

съдбата предварително написана,

или обезсмислени от болките ти цели;

подарени някому щастливи мигове;

аплодирани успехи лицемерно?

 

Предъвквам пак изпосталели от преупотреба истини 

(циниците ще се изсмеят - нали това са чувства) -

как лишили сме до омаломощаване 

точно тези, единствено от нас които имали са нужда;

и мъдро прогонили сме топлото,

защото виждате ли, нямаме морално право -

матираща подбуда като основание

и губим драматично шанс за нещо си ни даден.

 

Знам, знам, това е най-дълбоката ти същност,

по-силна и от теб -

достатъчно красиво наказание.

Слабостта и паузата за “въпроси” свършиха.

Усмихни се. Хайде, продължаваме... 

---

Oxygen

 

Нарича се необходимо и достатъчно условие за дишане;

и да продължим живота истински, и да си вярваме;

и няма повече, не е и по-малко, а точно толкова.

Уравнението, когато е такова, не е неравенство.

 

Тогава цифрите и стойностите им са несъщественост,

а неизвестното зад тях като аргумент не те вълнува.

Съвсем е друг въпрос дали ще разпознаем  чувствата,

които сами напасват параметрите му, без да го нагаждат.

 

И защо отново обвиняваме бушуващите ни,

невинни демони,

и от скърцащите зъби впоследствие събираме емайла,

а всъщност насилствено сме търсили

несъществуващото равенство -

резултат от логичните и хипотетично точни сметки;

с една подробност - то не е това, което е

от самосебе си създадено.

Последното сме го унищожили мъдро,

а после искаме от дяволите прошки.

 

След време преценяваме щетите,

а оня, точния момент дали го помниме,

когато сме пропуснали по пътя някъде

да си останем верни,

и в името на щастие отминало,

невъзстановимо (наричаме го пазене),

сме преброили прекалено статистически

и съвършено грешно.

 

И някога, когато крайният баланс

делово покаже негативно салдо,

да не се окаже парадокс,

че безотговорно правата си обожествяваме,

и всъщност безпардонно,

до престъпност сме отнели шанса

на себе си, а ако се замислиш - и на другите, 

от “саможертви”,

за “добро”,

и от “обичане”,

жестоко, глупаво, безсмислено сами сме се обрекли;

и вместо да се изживеем, пропилeли сме най-ценното;

и  всичките взаимно съществуваме.

Без право на поправка.

 

---

Абстиненция

 

Кой бе написал една безмерна глупост?

Това, което във времето не ни убива,

правело от нас по-силни личности,

а всъщност грозно те съсипва;

и животът ти, забравен във килера,

се присмива над безсилието истерично.

 

И си притиснат до стената - 

разпродаваш едно след друго.

Всичко!

За необходимата отрова.

Спомени. Мечти. Стремежи.

Чувства.

Посягаш и към себе си накрая.

 

Забиваш нокти грубо, и разкъсваш дланите,

и виеш диво, и безусловно се предаваш -

койотите не полудяват единствено на пълнолуние.

Съзнанието ти отказва продължение нататък,

и все пак търсиш невъзможен изход,

а го няма... няма... няма.

И хлипаш, хлипаш, и си никой,

и не знаеш как, за Бога, оцеляваш.

 

По дяволите!

Толкова ми липсваш...

Стига! Стига! Стига!

Задушавам се...

Умолявам, без да знам кого.

Отровата не ми достига.

 

---

Цугцванг

 

Тъгувам. Без ексцесии. Обикновено.

Кому ли трябва емоционалния ми гняв?

И гвоздеи - стърчащи непретенциозно

с някакви останки от излишъци по тях,

 

причинени във стремежи с постулатна съвършеност

да ме изтръгнат от избрания ми собствен,

вътрешен олтар.

Не възразявам и приемам тихо без сантименти илюзорни,

докато очакването леко ми се подиграва,

забравило и капка срам.

 

А на перона - откачен вагон, но гарата е точна,

независимо, че липсва

безспорно нужния локомотив.

Така е, изходът категорично е без шансове за изход.

Отговор евентуален дали понякога се крие

в следващия миг...?

 

---

 

Самоирония

 

Безпощадни сякаш сме орисани съдници,

и докато живеем -

нарича се така поне,

и удряме,

и мачкаме,

и за целта умеем да убиваме дори и птици.

 

Отрязваш  мъничко парченце слънчев лъч -

за теб ще има! А ти - не, не заслужаваш!

Поздравления за щедростта на Господ

собственост как успяваш да раздаваш.

И хвърляш кал, и търсиш проза

в стремежи свои към необикновеност.

Дали така е, или всъщност просиш

чрез грубостта си  трошичка нежност.

 

Греховна съм до мозъка на костите,

и камъка мъчително притискам във дланта,

докато прегръщам, и отнемам болката

макар и само на един човек във моя свят.

Задържам го не за пародия и изкупление-

въпрос на същности, безлични може би, но...

така те успяват да си преживяват дните.

При някои това е нужната коричка хляб.

За други, знам - това са пошли, безхаберни чувства,

дори и жалък егоизъм според мъдреците.

 

Вземете правото си - цялото.

И осъдете за пореден път

опита за полет от доверие.

Щом можете, хвърлете своя камък -

коя душа и как да диша, а другата  

убийте със закон-безверие.

 

---

 

Reprise 

Попита ме веднъж какво ще бъде в мен,

ако ти изчезнеш от света, и ако те няма?

Добре!

Седни, цигара запали и се заслушай.

Сега ще се опитам всичко да разкажа.

 

Първо, скъсай и последните си струни

за цигулката и  любимата китара,

а после изсвири на тях разтърсващата музика,

която душата ти за мен отново е създала.

 

След това иди във оня двор и изтръгни до корен

явора от обвилата го със себе си калина.

Не забравяй и въгленче от жаравата да вземеш

и с него милостиво и веднага подпали я.

 

Накрая  прескочи за мъничко и до скалата.

Мостчето го няма, но на теб не ти и трябва.

На кацналата птица прекърши  крилата

и щедро нахрани с останките й лешояда.

 

Най-важното от разсеяност ужасна

щях отново да пропусна!

Провери си пощата -

окъсано писмо прощално ще откриеш

с единствената някога от мен отправена 

и клетва,  и молба.

Един невзрачен плик ще има още -

отвори го, без да бързаш.

И с дланите си съдържанието му разпилей

с любов, внимателно -

където за последно ти останал си,

там ще бъда аз - прах във праха.

 

Държеше силно да узнаеш, а понякога не бива

ей така, въпрос подобен случайно  да задаваш.

Сега пък аз ще те попитам - дали ще съумееш

в получения отговор безусловно да повярваш?

 

---

Катарзис   

Вечер. Образ. Прокудваш. Ожесточение.

Избор. Без избор. Сам.

Черна стена.

 

Горест. Хастар на душата. Опустошение.

Длани. Менгеме. Смачкваш. Раздираш.

И тишина.

 

Мелодия.  Лудост.  Взрив.  Поражение.

Пръсти. Сгърченост.Червей. Бесило.

Грозна вина.

 

Милост.  Просия.  Грехове. Изкупление.

Присмех.Убиец. Собствен. Мъртвило.

Апокалипсис сега.

 

Утро. Цял. И съдба. Продължение.

Път. И умора. Не от от умора.

И докога?

 

Отговор. Карма. Орис. Разпятие.

Докато живея. И после отново.

Оставаш или... да?

---

Клаустрофобия 

Липсваш ми по начин, който за теб е явно непонятен.

Обясненията си в детайли ще спестя - глупави усилия,

и стряскащо, натрапено фриволни.

Та ти нищо не разбираш...

Само бегли щрихи ще ти дам.

Уморен от житейски страсти, прожектори и суета си,

затова не искам във блясъка им да се взираш.

 

Наивничко предлагала съм ти неща, от които ти потребност нямаш.

Малко смешна съм съзнавам -  като поничка подпухнала

от сълзите и ужасно, страшно грозна! Ще ме намразиш.

И онемявам като смаяно дете, невярващо какво се случва - 

докато затваряш го във тъмното, и го целуваш,

и което ти така обичаш,

и затова си тръгваш.

 

Едва ли е съвсем така, сега те лъжа - 

понякога умишлено и преувеличавам.

Със фибрите си знам какво е времето у теб.

За емоциите ми бушуващи нормално е,

но ти пак ме извини - аз така се защитавам.

 

А истината -  тя е много, много проста,

почти до съвършенство, боя се няма да го проумееш.

Когато ти ми липсваш и не си до мен,

светът изчезва,

дупка черна е

във черен космос.

Пропадам в него.

И не съществувам.

И те питам кратко:

Ако ти така се чувстваш, нима тогава можеш да живееш?

 

И ще ти кажа - ти ме имаш в повече,

от колкото реално се нуждаеш.

Спокойна нощ ти пожелавам само,

а ти  хайде, помечтай в съня за нещо

истински във теб за което си мечтаеш.

---

Хармония

Ромео и Жулиета  звучи...

О, не е Шекспир, не -

музиката стара е,

на Стрейтс.

Смешна съм,

рукват сълзи...

 

Нейде виждам се усмихваш. 

Телевизора с удушено от мен гърло

мълчи.

Съзирам ти погледа -  

потънал пак изцяло, в което си.

Тежи.

 

Не, аз никога не плача,

когато  ме обичаш -

както в песента...

 

Хлипам на глас

само в моменти,

както сега...

 

Да, аз мога единствено точно това.

Липсваш, както ми липсваш,

както в песента...

 

Сърдечна атака,

само в моменти

както сега...

 

Господи...

Ти дойде!

Въпреки всичко успя!

Целувам те.

Усмихваш се?

След секундичка и аз, ей сега...

 

---

Адажио  

Добър вечер, скъпа моя!

Прегръщам те... и искам двама да си поговорим.

- Целувам те, добре дошъл! Така се радвам!

По питие да си отворим?

 

Нали ще ме изслушаш, и не се ядосвай,

просто не си струва!

- Плашиш ме с началото! Какво, за Бога, има?

Не желая вътрешно да пророкувам...

 

Премислях много - вчера, днес, и още, още!

Сега ще ти разкажа...

- Не бързай! Цялото ми време имаш, докато живея.

Нима пак трябва да го кажа?

 

Ще трябва да си ида, любима моя,

нищо че единствена си ми в света...

- Къде ? Защо ? Кога ? Какво говориш...?

Кажи ми, че не те разбирам и греша!

 

Пътищата ни се разминават -

закъснели сме отчайващо... Прости!

- Та ние с теб не сме били “навреме” никога!

Хайде, продължи...

 

Да, никога! И няма, и не можем да сме заедно!

Идея нямаш колко ме боли!

- Защо безсмислено ме нараняваш и напомняш?

Само остани...

 

Не тъгувай, скъпа, ще забравиш,

всичко ще премине!

- Успокой си чувствата, не ме мисли!

Светът едва ли ще се срине...

 

Бъди щастлива, любима моя...

Не, моля ти се, не плачи!

- Но да, разбира се, ще бъда! И не, не плача, не!

Сам виждаш - заваля, не са сълзи!

 

Недей скърби, принцесо, защото знаеш -

обичам те... Нали ?

- Да, да, не се разстройвай, тръгвай, тръгвай!

Аз ще се справя, а пък ти върви...

 

Сега ще те целуна, но съм мъж...

и няма да се върна! Обещай ми да поспиш...

- Излишно се тревожиш - обещавам твърдо.

Бъди усмихнато щастлив и ти!

 

Един въпрос, преди да си отида?

Знам винаги си искрена, наясно съм с това.

- Попитай смело! Ще ти отговоря честно.

Без поза глупава или игра.

 

Обеща ми нещо, но...

очите как ще си затвориш -

теб... теб нима не те боли?

-Добре, щом настояваш -

думите ми нека са един подарък. Спомен.

Последна истина

вместо изтърканото “сбогом”.

А после си иди!

 

Душата ми е вече празна.

Мъртва. В кома.

Диша по принуда.

Докато спи. 

 

---

Щедрост

И тази вечер късам пак

листенцата на маргаритката -

дали ще дойдеш

или не.

Едно след друго -

Още, още, още...

Докато остане отговора,

или самия ти.

Вместо теб подарък виждам имам -

слънце, облечено в усмивка.

Подаваш ми го -  

късче

от  разминати съдби.

Дланите протягаш,

и то ме ослепява -

знаеш ли как очарователно

блести?

И с пожеланията твои

топли ме.

Почти.

Имам го за мен от теб -

целувка сбогом

зад решетки

и без вътрешни вини.

 

Eдин ден отново пак отмина.

Нарича се

така.

Понятие там някакво си.

Маргаритката 

осиротя.

Гледа ме голата й същност.

Сама.

 

---

 

Еволюция

 

Притиснато във ъгъла

и до стената,

животното безмилостно напада.

А аз тогава тъй искам да съм с теб,

слаба съм, и сила за отбрана нямам,

но гордостта ми е като проказа -

пак трови ми кръвта.

И безотказно се разпадам.

 

Животното се крие

и само умира,

когато е до смърт ранено.

А аз тогава тъй искам да съм с теб.

Мълчаливо ще остана,

ще ти се усмихвам -

докато сърцето спре.

Виждаш ли, то просто е сломено.

 

Глупости разказвам

за пореден път -

отчайващо безсмислени,

права съм, нали?

Всъщност исках само да те питам

ей така, без думи:

Ти знаеш ли животните как плачат

без сълзи?

 

---

 

Реанимация

 

ТОЙ беше спрял, докато те няма.

Циниците ехидно

ще се поусмихнат -

поредната сълзлива драма.

 

Ироничният сарказъм

често неприсъщ е -

пошло грозен  някак,

но той не ме вълнува.

Аз дишам и в мъгла, и в кал,  

и сред просташки крясък.

Виж, друго в състояние е

да ме задуши, и дори убие -   

въпрос на измерения.

Липса нарича се понякога,

и безизборност, ранимост.

А всъщност отношения.

 

Да, ТОЙ беше спрял, докато те няма.

Усмихни се. И не ме съди.

Сега си тук. И просто остани.

Тогава животът за мен пак продължава.

 

---

 

Хляб

 

Прегръщам те отново, докато си там, сред другите -

нейде в суета житейска, знам.

Не, няма да ти преча, не се сърди.

Дъха ми обичливо топъл винаги е ням.

Питам се къде ще литнеш в следващия миг.

Какъв ще бъдеш ?

Горд, усмихнат, мрачен, сам или отново мълчалив?

Какво ще те стопи ?

Или пък отблъсне?

И защо?  

 

За скритото,

и нежното,

и за вината. 

 

За вярата,

и за безверието,

и тъмнината. 

 

За тежкото,

и тъжното,

и за душата.  

 

За неизказаното,

и за мечтите ти,

и за съдбата.  

 

За миговете,

и за обратите,

и за сълзата. 

 

За порива ти,

и за копнежа,

и за крилата. 

 

За спомените,

и за магията,

и самотата. 

 

За жаждата ти,

и за очите ти,

и топлината. 

 

Обгръщам те със себе си и питам се

още ли сърцето ти отчайващо смъди?

И  след всеки удар неочаквано очакван

недоверчиво, знам, така пак ще прокърви.

Знаеш ли, че аз умирам, когато го усещам в теб?
Безстрастието на лицето не прикрива колко те боли.
Не искаш да признаеш -

няма нищо...

Само остани!

Пазиш всички.

А теб кой?

Помисли...

Защо отказваш тази привилегия ?

И лишаваш?

И какво така ми причиняваш ?

Знам, знам, замълчи!

Преглъщаш,

преживяваш,

и стаяваш.

Повярвай,  истински горчи!

Откъртено парченце от душата ти

тежи и задушава ме,

убива ме -

до смърт...

Непосилно е за мен да го чета в очите ти

и безпомощно да стискам в длани непоисканото

от теб -
до кръв...

Ти пак не вярваш?

Знам това.

Усещам всичко,

само където

едно повярвай -

ти си ми всичко...

 

Прости.

---

Непредвидимост

Запалваш ми една цигара време.

 

Повод несъществен, малък  

да остана още минутка, миг със теб 

и за болестта ми да осигуриш лечение.

 

Прочел си моята молба без думи,

но всъщност подчиняваш се на себе си

и подаряваш и на двама ни безвремие.

 

Въздуха от обич натежава.

Дланите ти бавно ме обгръщат

и до лицето ми остава

невидим милиметър нежност.

Вдъхвам с дима уханието на порите,

а ти целия се разтреперваш.

 

Виждам кожата и красивите ти пръсти -

докосвам с устни белезите от умора,

вплетени във тях.

Усещам топлината, а погледа ми проследява

следите от живота ти, описан в нишките им груби.

Обожавам ги без глас.

 

Потопен във завладелите ни чувства,

поводът изпросен  изгорял е.

Съдбата му обикновено е такава -

умира по естествен начин.

До следващ някакъв.

Единствено причината остава.

 

Тя те кара да забравиш всичко.

Времето.

И унищожителното вчера.

И утрото какво ще бъде.

Сега е днес.

И те обичам.

И не знаеш нищо.

Знаеш само, че ще бъде.

 

Съзирам усмивката, която е вълшебна.

Мога безпощадно да убия,

ако някой я убие в теб.

Чрез мен.

Целувам те, иди сега да си починеш -

а аз предлагам ти една цигара време.

За следващата наша нощ.

И ден.

 

---

 

Различност

 

Дъжд във очите,

полъх  от скреж,

музика нощна,

глътка  копнеж...

 

Сън от мечтания,

грешка от грях -

грях от терзания.

Нежност до прах...

 

Магическа мисъл,

полет без глас.

Гробовна отчаяност,

поглед  в анфас...

 

Мрачна прокоба,

безпомощен гняв!

Съдбовно пророчество,

самоироничен смях...

 

Семпла прозрачност,

черна вода.

Океан от безбрежност -

бряг самота...

 

Вятър в косите,

буря от сняг.

Пяна в морето,

мирис на цвят...

 

Сянка от допир -

острие на кинжал.

Пясък в оазис,

звук от кристал.

 

Нота  без фалш,

водопад от листа

Безмилост от милост -

скрита сълза...

 

Строшена окова -

окованост от жал.

Щастлива подкова,

белег от кал...

 

Недокосната струна,

няма луна,

лунна пътека,

път във вина...

 

Разкъсана истина.

Жива любов.

Рана от обич.

Болка до кост...

 

Страст до полуда,

лудост до кръв.

Пепел от огън -

огън до смърт...

 

Красива виталност,

мека  тъга.

Сурова  реалност -

миг тишина...

 

Познах ли я?

Това е ТЯ.

ТВОЯТА  усмивка.

И душа... 

 

---

                                 Rainy Official Homepage

 

Copyright © 2004 - 2008 Rainy

All rights reserved.